Етикети

сряда, 30 май 2012 г.

Георги Белев: ЕДНОВРЕМЕННАТА СМЪРТ НА САЛОМЕ И КРЪСТИТЕЛЯ В ЕДНА СОФИЙСКА ЧЕРКВА

Edouard Plongeon

С детинска кръвожадност дебна дълго
смирената глава върху подноса,
захлопнала клепачи да не гледа
как тялото без нея запълзява
и ми показва раболепно среза -
две-три тръбички, локвичка отдолу...
Дори от мен си по-надменен! - шепне
плешива Саломе и вдига нокът -
изпъват плешки женствените стражи,
на шията ми пилешкият хрусък
ме унижава кратко изпод ножа.
На педя от праха се вижда друго.
Далеко тялото ми - ходи, сяда,
сред разни телеса се вмества скромно,
пресреща с обло всякакви юмруци,
та ударите го обтичат леки,
по-леки от милувки на девица.
А как поднася врат - стакан нащърбен!
И как отпиват жадни присмехулци,
очи и ноздри целите, и похот...
Как вдъхват в сладостна погнуса
възтопъл мирис право из сърцето.
А пръстите им слепя и се тегли
застиващо тесто в ръждиви нишки.
Главата ми виновно се изронва
от фреската, към тялото подскоква.
И изведнъж Кръстителя проглежда,
и той, и Саломе предсмъртно викват -
невинност и жестокост се преливат
в мухлясващи петна върху стената.

Edouard Plongeon


вторник, 29 май 2012 г.

Борис Христов: ЧЕСТЕН КРЪСТ



I.
Затварям ви за думите, уши - резето спускам.
Не искам в моя дом да се говори за изкуство -
не искам в хленчене и мъдрословия угодни
напразно да се споменава името господне.
Когато имаше какво да каже на сърцето,
устата ми не криеше езика под небцето
и в стихове - спасителни - макар и тихо,
звънях отвътре, докато отвън ме биха...
Ала сега, докато в разума е още светло,
прибирам стълбата, с която стигах до небето,
и бързам да напусна на поезията храма,
преди да запълзят змии по младото ми рамо.
Каквото съм изпял дотук - ще го изтрия.
Ще вържа двете си ръце - устата ще зашия.
И ще се хвърля лудо на живота по вълните,
това, което някога измислих - да изпитам.
Не е за мойте зъби ореха да бъда гений,
щом не дойде смъртта за мен да се ожени,
щом не можах до днес да изкова от думи кръста,
на който да се изкача и да възкръсна...
И затова сега, отскубнал се до корен,
ще се заема с труд по-благодарен и достоен.
Ще мъкна камъни за мой дом и пот ще лея
над мисълта до утре как да преживея...
Или ще тръгна бос по връхчетата на тревата
подир виновницата за изгубения рай - жената.
И вързан до последната халка на нейната окова,
ще гледам как изсъхва моето дърво духовно...

Juergen Teller
II.
Дълбоко в мен се утаи на болката вулкана,
клокочи и дими - зарастват спомени и рани.
Но няма да забравя утрото, в което се събудих
между дванадесет приятели и седем Юди.
Поведе ме единият от тях и стигнали площада,
помаза ме с хвалебствия, а после ме предаде.
И се изгуби като нож в канията на мрака -
по-черен от тревата между релсите на влака.
Така човекът, който яде и се весели до мене,
направи захарта на моя млад живот солена.
Но аз не стрелях по вълка - да не убивам
доброто агънце, което в него се укрива.
А като бедния Адам - в сълзите си нагазил,
извиках: "Гол съм, Господи, не мога да изляза...
Не мога да показвам на тълпата грозните си рани,
защото не обичам да съм обиталище на врани...
Не стигат ли на тоя свят житейските въпроси,
та трябва с тяхното тегло и моето да носи..."
Но жертвата понякога е по-свободна от палача.
И вместо да окайвам участта си и да плача,
затворен в моя дом - света докрай напуснал,
обелих бавно раните и техните красиви люспи
превърнах в стихове и населих с листа дървото,
което беше обгорила мълнията на живота...

juergen teller

III.
Ала сега - довиждане придворно суетене
и гладиаторски борби на поетическата сцена.
Носи ме, влак, на свойте рамене железни,
като откъсната ръка над пропасти и бездни.
Разсипвай подир себе си и рими, и предлози
и нека огън да лети от тъмните ти ноздри.
Да стигнем залеза червен, където вдига сонда
фонтана луд от кърви - слънцето на хоризонта...
Преди туловището на смъртта да ме затисне
или да се удавя в думите, които съм изписал,
желая мир на твоя дом, поезийо и вярвам,
че има кой да дострои високата ти сграда.
Но - честен кръст - макар че лирата захвърлям,
ще си останеш ти костица в жадното ми гърло.
И с болка, моя вярна спътнице, ще помня
среднощните видения пред твоята икона...
А който продължи нагоре - Бог да му помага.
Но аз потеглих вече - и към миналото бягам.
Наместо с чашата на славата да се опивам,
назад ще тръгна и назад ще се развивам.
Ще се завърна към доброто време на "не зная",
"не искам" и "не мога"... А накрая
връз майчиното лоно на земята ще се срина,
като мушицата, която поживя и си замина...




IV.
До вчера можех да вървя изправен по вълните,
защото не познавах аз теглото на парите
и като жаба, зинала - с молив в устата,
излизах на брега - да разговарям с тишината.
Ала забравила бодливия венец от тръни,
душата ми сега лентяйства и в блаженство тъне.
И кой ще ми повярва, ако продължа на крякам
от бъчвата с меда, а не от жабуняка...
Поетът е една оголена, подвижна рана,
поезията е страдание и вик сред океана.
Ала страдението днес добре се плаща,
за да мълчи устата и писеца да не дращи...
Да бях покръстен в мръсната вода, в която
Пилат изми ръцете си и ги изтри в тълпата,
от сутринта над листа щях да марширувам
и книжната тръба на щастието да надувам.
Но аз не мога да живея с думите завързан
и в чашата на жадния да сипвам сълзи;
не мога да се правя на овчица и страдалец,
когато днес пращи от здраве мойто тяло,
или пък да дрънча като ощърбено точило,
докато вената на любовта кърви от сила...
Разбирам хромия, прегърнал словото като удавник,
разбирам и бедняка, който трябва да се храни.
За грозната жена поезията е червило и помада,
за лудия - стрела, с която разума напада...
Заради тях и аз обикнах някога у мен поета.
Но ето че сега устата се отдалечава от сърцето.
И на ръката ми едва ли вече ще отива
да е палач на словото - мъчител на молива.

michael garlington


V.
Подобно тигър на небето облакът се излежава,
но вижда лъвската глава на слънцето и става.
И хукнал към безкрая, тромаво прескача
въженцето на хоризонта - и потъва в здрача.
Така и аз сега от бойното поле излизам
и сам обличам усмирителната риза...
Защото чувам как земята се поти и стене
и между нейните разтворени докрай колене
пред изумелите от чакане очи на боговете
излиза от утробата главата на Поета...
И като вижда как луната готви вече сърпа,
надвесена над него - да отреже пъпа,
духът ми се укрива в тялото натясно,
защото за големия Поет е нужно място.
Той трябва да си разпростре така ухото,
че да дочува и последното трептене на живота.
И стъпил бос в легена син на океана,
да му е вечно под ръка небесната камбана.
И лист като пустиня трабва, за да пише,
докато търси истината и над думите въздиша -
дано да види той следи от нейните копита
или главата и на щраус в пясъка зарита...
Ще трябва място и за неговото бяло цвете,
което стиска в мъничката си ръка детето
и като мравчица с разперени крилца почуква
към неговия бъдещ гроб - по-тесен от обувка.

michael garlington
VI.
Добре че е смъртта - последната човешка гара.
Добре че всеки ден вратите на земята се отварят
и заедно с безкрайната редица на добрите хора
улитат и злодеите на вечността в затвора...
Благословено гробище, ти имаш хляб за всички
и топла трапезария - и пухени завивки.
Какви мъже достойни! - синове на боговете,
люля земята в скута си и после ги измете.
И никой не допусна до сърцето й да стигне...
Мълчат сега световните хранилища на книги -
издуват се от срам, че малкия човек не знае
къде е ключа, с който този свят да разгадае.
А там навярно, с тайственост покрити,
лежат причините и за смъртта, и за войните.
И между страниците съхне може би и чака
една тревица мъничка - лекарство против рака...
Ала преди да разгадаем тяхното писание, ще трябва
да хвърлим настрана словесната си брадва
и с меча заедно - да погребем перото,
с което нижем стихове приятни за ухото,
но и с което дращим формули и тъмни думи,
объркани като писма на светещи куршуми...

susan sontag by annie leibovitz

VII.
Разбирам, че това са казвани неща и стари -
или пък размисли на роб и на духовен парий.
Но ги повтарям, за да си отваряме очите
и като гледаме към нивата словесна на дедите,
да разчетем добре това, което между редовете
са казали отдавна преди нас големите поети.
Да се завърнеме назад - но не насила,
залепнали в земята с кърваво лепило.
А като ракът, който в своята подводна нива
върви назад и към спасителния бряг отива;
като триона, който стига края и се връща
по своята пътека - все една и съща,
ала облян в смола - усилено работи
и бавно приближава към сърцето на дървото...


VIII.
Носи ме, влак, на свойте рамене железни
като откъсната ръка над пропасти и бездни.
Не се страхувам аз от участта на единака
и знам, когато свършат релсите, какво ме чака.
Макар живота да гърми от моя път на крачка,
не бих натиснал никога внезапната спрачка.
И няма да разсипвам думите си да го хваля,
защото той не бе за мен добрата дойна крава,
а мащеха, която крие сухата си цицка
и ме отвива през нощта, а денем ме навиква...
По важно е за мен сега да не отмина хълма,
от който тръгнах някога с торбица пълна.
И да достигна мястото на оня край божествен,
където спи ковчежето на мойто дество.
Да седна на брега - обратно да тече реката -
и там да чакам ударите слепи на съдбата...
И ако трябва пак да разговарям в рими
и да изстисквам млякото на поетическото виме,
да не летя след думичките - да ги гоня,
а да звъня при удар само - като камертона...

IX.
Но ето че пристигам аз и подир миг ще мина
в тревата, почерняла от словесната машина.
Залязва моята звезда и в облака навлиза -
далече са небесните неща, а земните са близо.
И затова, съдба - богиньо на живота,
сложи сега на кръст кинжала и перото,
вдигни юмрука си - наместо да го криеш,
и прецени - ще галиш ли или ще биеш!



閻立 (Йен Ли), 舒婷(Шу Тин), 閻立 (Ян Ли) и 濤景灣 (Бей Дао) - нова китайска поезия

HOTEL KYOTO - ROOM 211
Йен Ли

закономерности
сред слънчев блясък на нов ред
бисерните капки роса израстват в зърна грозде
кулите се задълбочават и стават подземия
две чаши се чукват зачеване и пак на нов ред
няколко опашки на плъхове с порива на завинаги лишения
от самота
шибват нощта изгризана до шушка
и се обзалагат кой ще дръзне да спи край котката майка
цял куп миша сган се снима за спомен около мъртвата котка
издевателство над собствения пак на нов ред сакат хумор
завистниците си прехапаха зъбите от корен
сложиха изкуствени зъби думи на нов ред
иначе казано
времето като див кон разпръсква от земята в гной и кръв
миражите на неизброими мъртъвци още сто пъти на нов ред
затова
първо трябва да се чака от главите да покълне жито и тогава
сърпът ще започне на нов ред
земята ще се изкачи в хамбарите и ще накара глада
да мине на нов ред

нарушена уговорка
хладен и разгорещен
аз чакам на уговореното място, вдигам крак
с шут вкарвам изминалите вече петдесет и няколко минути в час
и без да се обръщам пронизвам вечерния здрач
но
понесла чанта с ябълки тя
запълни края в дългия коридор на здрача
и обясни
ябълките узряха с час по-късно
Превод: Веселин Карастойчев

HOTEL MILAN - ROOM 607, erwin olaf
Шу Тин

Утвърждение на пролетта - Ли Чун

Под пухените завивки избиват капчици пот
посред нощ ставаш да изключиш отоплението
По отсрещното скеле пуснало нови клони
за една нощ
сезонните работници
покълнаха
Превод: Веселин Карастойчев
HOTEL WINSTON SALEM - ROOM 304
Ян Ли
 Мога

Мога
да разрежа пръчица за хранене
със стоюанова монета
мога също
насън да се завърна в Чънду
да взема някаква дреха
и да я пренеса в Пекин
всъщност всичко това
е лъжа
истината е
че мога с една карта за игра
да призова пред мен
Господ, Буда и всички мои минали прераждания
да ги попитам
харесва ли ви това стихотворение
а те в един глас да ми отвърнат
бива си го


Митът за Сисифу

искам да съчиня стихотворение
измислил съм му име - “Митът за Сисифу”
ала не успявам да напиша първия ред
а също и
редовете след него
така че спирам дотук
оставам с надеждата
че щом прочетете това
вие няма да забравите
това красиво име
“Митът за Сисифу”

Ръкавици

едната е лява а другата дясна
ако сложиш лявата на дясната ръка
ръкавицата ще бъде наопаки
и ще ти убива
преди години
мама ми оплете ръкавички
без лице и опако, без лява и дясна
слагах си ги както пожелая и никога не бяха наопаки
носех ги като ходех на училище
и като се връщах от училище ги носех
веднъж вървях по тясна уличка
и ги забравих някъде
така ги изгубих

Превод: Веселин Карастойчев
HOTEL WINSTON SALEM - ROOM 438, Erwin Olaf

Бей Дао

 Другият

това небе посредствен шахматист
гледа как морето изменя цвета си
едно стълбище навлиза в огледало
пръстите в училището за слепи
опипват изчезването на птиците

по тази незаета маса на зимата
виж как светлинките гаснат и проблясват
паметта неколкократно се извърща назад
стрелците на свободата из чужди земи
слушат каквото довее вятърът
някои отрано скриват своето име
или ние ги задържаме
под хоризонта
и друг един сред нас
внезапно избухва в ридания
Превод: Веселин Карастойчев

lina scheynius

понеделник, 28 май 2012 г.

Сен Джон Перс: ИЗ "АНАБАЗИС"

Free. Viktor Wynd Fine Art Ltd and Emeric Glayse


 Камбани

    Човече стар, със голите ръце,
    Крузо, отново между хората...
    Ти плачеше, или така на мене ми се стори,
    когато слушаше от кулите на старото абатство
    как се разливаха подобно прилив
    въздишките на старите камбани над града.
    О, Прояснение, ти плачеше
    като си мислеше за бриза под луната
    и за тътнежа на далечни брегове.
    или си спомняше за странна музика,
    която се поражда и заглъхва
    под тъмното крило на вечерта
    като заключени вълни
    във морска раковина,
    в които продължава да звучи морето...

Гламурные красотки by Emeric Glayse

1.

В червените паници слиза ритъма
на пълното доволство.
над покрива се плъзгат тъмни ивици като звезди.
Спокойните пристанища оглеждат своя сън във детски
                                                       образи.
Бъди човек със кротък поглед, който се усмихва мълчаливо
под тихото крило на свойте вежди
със полет съвършен, под неподвижните си клепки
отново обходи познатите неща,
които си видял, и поеми
измамните пътеки на морето
и от брега на неподвижните си мигли
ни покажи ония обещани острови
и ни кажи със опита си
като човека, който казва на младежа: "Ти ще видиш..."
Младежът само се разбира с кормчията на кораба.

                                                      
Emeric Glayse

2.

...О, имам повод и какво да възхвалявам.
Ти, мое чело, парещо под жълтите ръце,
о, мое чело, спомняш ли си колко нощна пот те е обливала?
За трескава и пуста полунощ и блудкавия вкус на щерна?
Припомняш ли си синята зора и нейните цветя, танцуващи
във залива на утрото,
и пладнето, по-звучно от бръмчащите комари,
за бързите стрели на оцветеното море?
О, имам повод, имам повод и какво да възхвалявам.
На кея имаше огромни кораби със музика и хълмове
с бакамови дървета; звучно капеха узрели плодове
                            с избухващи черупки.
Сега къде ли се намират тия кораби огромни
с музика на кея?
О, колко палми... Но тогава
морето сякаш беше по-достъпно и гъмжащо
с мними заминавания.
И етажирано като небе над плодните градини,
то се задавяше от златни плодове, от птици
и от теменужени риби.
Какви ухания упойни обгръщаха най-бляскавите върхове
и сякаш че опиваха с дъха на прежни времена,
а през изкуствения, направен от канелово дърво,
във бащината ми градина - о, превземки,
бълнуваше един смутен и тайнствен свят от броня,
люспи и черупки.
(...О, имам повод и какво да възхвалявам.
О, приказка благословена,
софра богато наредена.)
                      
Emeric Glayse/Marianne Maric




3.


Сега ме оставете да си ида.
Ще поизляза сам, защото съм зает:
очаква ме любимото ми насекомо
и с него имам нещо да разисквам.
Окото му, макар и грубо, златна капка,
чепато и тъй странно с пъпчици,
подобно на плода на кипариса,
ме прави неизказано щастлив.
Освен това аз съм в съюз
със синьожилестите камъни,
о, оставете ме да поостана седнал
между самотното приятелство на мойте колене.

   




4.


         ...Под сянката на своя праг приседнал, така се е унесъл той във сухия цвъртеж на насекомите. (И кой е тоя, който би поискал да се премълчи похвалата под гъстия листак?) Съвсем не е безплоден, тъй както е приседнал той на своя праг, по-скоро е цъфтящ от думи и знае как да се усмихне сам на хубавата дума.
         Приседнал под насъщните съвети на игрите върху своя праг, той пощи мъдростта и добродушието под кърпата на своята глава (и идва неговият ред да завърти и хвърли зарчето, ашика или топчето).
         Така на прага му го изненадах аз, при падането на деня между Високите бакърени плювалници.
         Той стана изведнъж. И прав с осанката на свойте прадеди, и кърмен от царици, целият покрит във злато, той ме посрещна слизащ тържествено по стълбите, като ми каза: "О, Пътнико..." Нима не съм го виждал и преди това да слиза и да ме посреща? Той седи над мнимата тълпа от учени и ме повежда с цветната качулка на усмивката си.
         Жените междувременно прибраха разните играчки, зарчета и кокалчета и той рече: "С тебе ще говорим утре за нещата, водещи те тук...".
         След туй пристигат хората от свитата. И те са настанени и измити. И за нощувка на жените ги предадоха: "Да се погрижат за свободните Животни...".
         Нощта настъпи изведнъж, не както тъй по нашите места. Говедата Мучат край нас. Мегданите пред нашите врати са прекосявани от дълга И извиваща пътека. Прохладата достига чак до нас. Движение трепти по върха на тревата, пчели, излизащи от кошерите, търсят най-високите места по осветените дървета. Челата ни се впускат във открития, жените сплитат своите коси и гласове се носят в привечерието. Безмълвни, пътищата към света са се разтворили... Опихме се от маслодайните растения. Реката е гъмжило от мехури. Вечерта е пълна със криле. Небето е със розовия цвят на корена на грамофончето. Не е, не е въпрос да правиш нещо или да пресмяташ, някаква умора ни обхваща все по-силно и във тоя миг по-безкраен час не сме познали никога. Далече са земите с бяла глина и горещините. И примитивни, хората по планините се скитосват. Но все пак страната някак си е управлявана. Блещука светлина под покрива й.

Hermann Hesse






5.


- За царя аз говоря, украшение на наште бдения, почит на мъдреца, лишен от почести.





Песен



         Спрял своя кон под старото дърво, с гугутки пълно, аз подсвирвам с най-лекото подсвирване, но в него няма обещания за брегове, държащи всичките реки наоколо във плен.
(И живите листа във утрото шумят със образа на славата...)




*

         Не е достатъчно човек да не е тъжен, когато стане сутрин рано, а да умее да общува с величавото дърво и тъй подпрял брадичката си на най-последната звезда, ще види в дъното по закопнялото небе най-чистите неща, които се превръщат във наслада.
juergen teller; boscono





*



Не е достатъчно човек да не е тъжен, когато стане сутрин рано, а да умее да общува с величавото дърво и тъй подпрял брадичката си на най-последната звезда, ще види в дъното по закопнялото небе най-чистите неща, които се превръщат във наслада.
emeric sleeping in paris 2008, photography by Lina Scheynius





*



         Спрял своя кон под старото дърво, което гука, аз подсвирвам с най-лекото подсвирване... И мир на тези, дето са умрели и без да са видели тоя ден. Но от поета, моя брат, аз имам новини. Той е написал нещо много хубаво. И някои са го прочели вече...

превод: Георги Мицков, Андрей Манолов


juergen teller


сряда, 23 май 2012 г.

Ани Илков: Педеруги*


Suzy Parker photographed in 1952 by Milton Greene
                                                                                  
                                                                                          

Вас слънце ви не вижда - лъх,
зефирен лъх ви не допира;
сред тръни, скромни и без дъх,
дори пчела ви не намира -
печални бледни педеруги.

Печални, чакате ръка,
сънувате и пръсти нежни.
Напразно чакате!... Така,
в надежда тихо безнадеждни,
вий мрете - болни педеруги.
Вий мрете - в храсти и бодил
от първи ден чела навели...
Желания в живот немил,
мечти неволни и несмели -
вий чезнете едни след други.
О бледни, болни педеруги!
_____________________

*Ани Илков публикува в началото на 90-те в "Литературен вестник" тази версия на "Теменуги" от Пейо Тотев Крачолов

Tom Waits

вторник, 22 май 2012 г.

Йохан Волфганг фон Гьоте: ТЕМЕНУЖКА


                                                                                  
В дола цъфтеше нежен цвят,
Умислен, свит и непознат -
Омайна теменужка,
Овчарка млада с весел вик
И лека стъпка припна в миг
Натам, натам,
Запяла с ясен глас.

"Ах - мисли цветето, - да бях
Най-гиздавото стръкче, ах,
Та милата ми дружка
Да спре и да ме приюти
С любов до своите гърди!
Уви, уви,
Поне за четвърт час!"

Ах, ах! Момичето едвам
Съзря цвета и стъпка там
Горката теменужка.
Тя клюмна, но в захлас подзе:
"Умирам в нейните нозе,
От нея, ах,
От нея гина аз!"

1773

Венцеслав Константинов - от немски език

Georgia O’Keeffe by Alfred Stieglitz

НА АНЕТЕ

Античните поети
Наричали са книги
На богове и музи,
Но не и на любими.
Защо ли, ах, Анете,
Щом всичко си за мене -
Любима, бог и муза -
Не дам на тази книга
Прекрасното ти име?


1767

Венцеслав Константинов - от немски език



Chip Willis
ЛЮБОВНА ЖАЖДА

Кой ще чуе? На кого да кажа?
А да плача, ще ли ме пожалят?
Устната, която толкоз радост
Вкусваше и даваше в замяна,
Се разцепи и боли ужасно.
Раната кърви, но не защото
Милата ми в пламенна целувка
Сладко зъб е впила, та по-силно
На любимия да се порадва:
Нежната ми устна се разцепи,
Ах, понеже в дни на мраз и хали
Ветрове враждебни ме връхлитат.

Нека сок от скъпо грозде, смесен
С пчелен мед край моето огнище,
В миг ме изцели: но, ах, едва ли,
Ако любовта в сместа не влее
Капка от балсама си чудесен!

1776

Венцеслав Константинов - от немски език

dana lauren goldstein


Атанас Далчев: 44 Avenue du Maine

Three Dancers, Mills College (1929)

1

Кой случай зъл ме е запратил
на този сляп прихлупен двор?
Денят е два пъти по-кратък
и няма ни едно дърво.

Като угаснало огнище
наблизо гарата дими
и гледа, без да види нищо,
прозорецът ми цели дни.

Пищят и заминават влакове,
безспирно релсите звучат
като струни` - и аз съм сякаш
от месеци на път.
Sylvie Vartan
2

Все този двор и осем реда
прозорци от трите страни
и никога не ще съгледаш
на тях деца или жени.

Но днес отрано падна мракът
и ненадейно заръмя
и влязъл, спря сред двора някой
с цигулка и със мушама.

И се разля старинна песен,
еднообразна като дъжд,
до покривите се понесе
и секна отведнъж.

Той спря. По всичките прозорци
стоеха плачещи жени
и върху плочите на двора
валяха думи и пари:

- Ти, който и да си, бездомник
или юноша ослепял,
защо дойде да ни припомниш
жестокия ни дял?

Мълчим и денонощно работим,
и чакаме по-светли дни,
а дните си вървят и ние,
кога ще заживеем ний?
1928


Rita Hayworth
На заминаване

Зарад какво да жаля? Нямах
любовница, нито познат;
вървях и свалях шапка само
на ветровете в този град.
1929
ЗАВРЪЩАНЕ
Прекарам ли ръка по своя образ,
ръката ми ще почернее мигом.
Не знам дали това не е от мрака
на нощите, прекарани без сън,
или е от дима и саждите
на гарите? Ушите ми бучат
от грохота на влаковете, сякаш
съм пил хинин. Наистина не бях ли
аз болен цялата година? Тези дни
не преминаваха ли през плътта ми
сами подобно тръпките от траска?
Не бяха ли видения нелепи
и застояли мисли туй, което
очите ми съзираха навън?
Аз съм бил болен сигурно, когато
съм виждал оня просек стар да свири
на флейта със носа си и димът,
от вятъра съборен, да пълзи
по покрива подобно черна котка.
Мора е бил навярно оня град.

О, как съм уморен! О, как жадувам
да се окъпя в сянката уханна
на дървесата, да следя безгрижно
на пладне как във синята далечност
се раждат облаците и да виждам,
че е небето по-високо сякаш,
когато аз лежа върху земята
и с влюбен взор през клоните го гледам.
1930
NICOLE KIDMAN and BAZ LUHRMANN, The Colonists
by Annie Leibovitz

понеделник, 21 май 2012 г.

Оля Стоянова и Иван Димитров взеха "Наум Шопов"

Оля Стоянова

Оля и Иван разделиха единствената награда.

Завърши първият Национален конкурс за българска пиеса на абсурда, замислен и проведен от Благоевградския театър. Конкурсът тръгна под името „Носорог”, но бе преименуван в памет на големия актьор Наум Шопов, който пръв подкрепи необикновената идея и бе почетен председател на журито.
Организаторите на конкурса бяха приятно изненадани от големия интерес проявен от българските автори – на адреса на театъра в Благоевград пристигнаха точно 75 драматургични текста, което може да се приеме като „абсурден” рекорд за първото издание на това съвсем различно и специфично драматургично състезание.
Журито, съставено от Лили Абаджиева, театрален режисьор, Бойко Василев, журналист, и писателя Румен Леонидов, бе впечатлено не толкова от пъстрото тематично разнообразие, колкото от пределно свободното тълкуване на жанровото понятие „пиеса на абсурда”.
Една част от кандидатите за званието Абсурдист на годината са разчитали на отлежали във времето пиеси, който въпреки достойнствата си още не са видели сценична реализация, други просто не бяха добре прочели банера във факел.бг, че става дума за по-особена драматургична надпревара, а само единици бяха сътворили специални текстове за този специален конкурс.
Журито бе силно „разтроено” от пиесата-басня „Еднорози” от Митко Новков, в която авторът по оригинален начин развива сюжета и го разиграва на няколко културни пласта, пародира умело не само жанра, но и самия конкурс, демонстрира вдъхновена ерудиция. В крайна сметка се е получила доста трудна и сложна за поставяне пиеса, която обаче е пример за дръзка естетическа провокация към всички днешни и бъдещи театрални директори, към всички днешни и утрешни режисьори, изживяващи се като новатори или консерватори в родния театър.
Журито оценява художествените качества на „Еднорози” и препоръчва този текст, заедно с пиесите на Людмил Станев и Христос Хартомацидис, които заслужава да се прочетат, да бъде публикуван в отделна книга.
Предмет на дискусии станаха и други творби, които обаче не се вписваха в жанровата рамка на конкурса. Специално внимание беше отделено на драматургичните визии на Иван Кулеков, Живко Желев, Стоил Рошкев, Златко Енев, Елена Алексиева, Георги Василски и др., които по всяка вероятност също ще дочакат сценичен живот.
От останалите пиеси най-дълго обсъжданите бяха „Малки ритуали за сбогуване” на Оля Стоянова и „Извънземното” на Иван Димитров. След продължителен анализ на явните им професионални качества и на преодолими художествени недостатъци, журито реши да раздели единствената награда между тези две заглавия. Авторите им получават по 1500 лв. и паметен плакет, изработен от художника Кольо Карамфилов.
Да им са честити отличията, а на останалите участници – успех при следващото издание на конкурса!
Wolfgang Tillmans

Христо Смирненски: Да бъде ден!

Charlize Theron
                                                                             
                                                                             

Нощта е черна и зловеща,

нощта е ледна като смърт.

В разкъсаната земна гръд

струи се бавно кръв гореща.

В димящите развалини

безокий демон на войната

развял е хищно знамената

и меч въз меч безспир звъни.

Сред мрака непрогледно гъст

стърчи злокобен силует

на някакъв грамаден кръст,

и хилядни тълпи отвред

вървят, подгонени натам

от яростта на златний бог.

И мрака става по-дълбок,

тълпите нижат се едвам.

За въздух жадни са гърдите,

очите молят светлина,

един копнеж, мечта една

гори и се топи в душите

и през сълзи и кървав гнет,

през ужаса на мрак студен

разбунен вик гърми навред:

"Да бъде ден! Да бъде ден!"

Diane Arbus: An Aperture Monograph, first printing 1972.

Уличната жена


Мизерията залюля те в свойта люлка

при първите лъчи

и на живота под фалшивата цигулка

танцуваш ти с разплакани очи.



Нощта е твойта мащеха неумолима –

безмилостна и зла,

последний нарцис на душата ти отнима

и свлича те по черни стъпала.



Под блясъка на електрическите ламби

празнуваш вечен грях

и смееш се така, че ти сама едвам би

разбрала болката на своя смях.



Закичила гърди с увехнали циклами,

сама посърнал цвят,

завръщаш се дома пияна от измами,

за да беседваш с гостенина Глад.



А там виси, уви, над масичката прашна

портретче на дете

и в ясний поглед на невинност някогашна

сегашният ти ужас се чете.



И все така... А в есента на твойта хладна

и блудна красота

ще спре Смъртта, настръхнала и безпощадна,

пред твоите отключени врата.



Но щом простре ръка душата ти да вземе,

тя в миг ще се смути:

Всевластникът Живот преварил я навреме –

и ти... отдавна без душа си ти!
 
Che Guevara в Боливия, надрусан и ...

                                                                 
Стария музикант


Все там до моста приведен седи,

тегли полекичка лъка,

а над главата му ревностно бди

черната старческа мъка.



Бурно край него живота кипи

в грижи и горести вечни

и пъстроцветните шумни тълпи

все тъй са зли и далечни.



Привечер. Спуска се траурен здрач,

ситен снежец завалява,

спира цигулката горестен плач -

стареца немощно става.



И прегърбен той пристъпя едва,

спира се тук-там и стене,

шепнат му злъчни, невнятни слова

зимните вихри студени.



Там - от скованата в мраз висина -

мигом през тънкия облак

хвърля му поглед печална луна,

фосфорно бледа и обла.



А зад гърба му пристъпя Смъртта,

кървава и многоръка,

и по цигулката старческа тя

тегли полекичка лъка.


Christina Ricci

неделя, 20 май 2012 г.

Иван Бунин: Среднощ дойдох при нея аз...

Scarlett Johansson

***

Среднощ при нея влязох аз.
Тя спеше. И луна блестеше
в прозореца й. Паднал беше
юргана със изгрял атлаз.

Лежеше в тая светлина,
с гръдта си гола, раздвоена -
като вода, във съд стаена,
бе нейния живот в съня.

1898
превод: Димитър Бояджиев
Simone Signoret
***

Пак сънят, пленителен и сладък,
радостно в нощта ме пияни:
твоят ласкав взор трепти отрадно,
нежно трепкат устни и страни.
Зная, че сънят ще ме измами,
щом зора разпръсне този мрак,
но преди това те моля само:
усмихни се - излъжи ме пак!

1898

превод: Димитър Горсов
Piergiorgio Branzi
***

Навред гора… А свечерява.
Сивее в ниското долът.
Роса тревите овлажнява.
Ехти на совата гласът.
На запад стройната редица
на боровете ратно бди.
Там слънцето като Жар-птица
над вечния покой гнезди.

1899

превод: Димитър Горсов


ян хронски

събота, 19 май 2012 г.

НИКОЛАЙ КЪНЧЕВ: ТРЕПЕТ

Peter Falk & Natalie Wood

Бурята отмина с вид на горда непозната
с мълнии в очите и остави моя трепет.
При подобна среща даже откъм гръб обиквам!
Слънцето поглежда стадото от слънчогледи
накъде отива и отива при овчаря
да узнай посоката на неговото стадо...
Маранята от пчели жужи над цветовете
като разроил се кошер в толкова дворове
и приличат махалите селски на пчелини...
Аз отивам да се срещна с някоя позната
и дано тя с меден глас ми подслади живота,
в който младенците са новородени старци!


Salvador Dali and Luis Buñuel, 1927

ПОЕТИЧЕСКО ИЗКУСТВО

І.
Какво ли има там в дълбочината на поета?
Вода - да плаче, лава - да избухва? Нищо не се вижда
освен изпуснатите очила: стъписан е критикът,
но не смее ли да слезе долу и да си ги вземе?
Догдето се напрягаш да прогониш самотата
и да дадеш на този, който духа, име "вятър",
пелтекът може да поправя правописни грешки -
но ти наум не можеш никога да пишеш!

ІІ.
Защо страданието именно? Даже кладенец
ще изкопаем само там, където плаче мъртъв.
Дори и до звезда да стигнем, трябва
да поразим завинаги пространството.
Сега единствено усилия, а после упреци!
Горко на този, който някога ги чуе:
и в тях ще търси красота, а красотата
ще бъде вече на отсрещната позиция.
Поезията всъщност няма толкоз малко сили,
че да победим... но може да се случи!
Тогава ще говорим само със съгласни,
какво - не знам, кому - на мрака. Толкова.


И щом клони да е така, остава ми да кажа окончателно:
аз бих живял без стихове, но само в свят, за който те ратуват!

Roman Polanski watching Mia Farrow

 В ГОРАТА ИМА НЯКОЙ




В гората има някой, който носи във вързопче пепел.
- Окапят ли наесен листите - говори нервно горският, -
веднага ще го хвана: той е изгорил дърво навярно!
А засега не смейте, дъщери, да скитате, опасно е.
В гората има някой, който носи във вързопче пепел.
- Това ще е нещастен иманяр - говори кротко шишкото, -
ще си излезе, щом магията е развалила златото!
А засега не смейте, дъщери, да скитате, опасно е.
В гората има някой, който носи във вързопче пепел.
- Допускам, че е полудял - говори умно лекарят, -
попадне ли в ръцете на науката - оправен е!
А засега не смейте, дъщери, да скитате, опасно е.
В гората има някой, който носи във вързопче пепел.
- Умрял е някога във Индия - говори странно врачката, -
жена му изгорили с него, чака я да оживее!
А засега не смейте да се смейте, дъщери, опасно е.