Етикети

понеделник, 20 август 2012 г.

Петя Дубарова и Algebra Suicide



НЕДОСЕГНАТА

Въздухът е чер като отрова,
мътен е и страшно ме души.
Вятърът - артист и стар, и ловък -

хвърля се от кестена плешив.
Бих желала в този миг да стъпвам
в пясък побелял от доброта
длани от морето да отдръпвам,
длани побелели от солта.
Искам като прах да побелея,
бяла като брезова кора,
в сенките добри да се прелея
и да бъда като тях добра.
Щом на белотата ми посегнат
нощи като прилепно ято,
да не позволя да ме досегнат
и ме изгорят като листо.

16.11.1975
Amy Jade Winehouse и  Kurt Cobain


С дъжда


 

От спуканите вени на небето
потича неспокоен и студен,
съзира ме, заглежда се във мен,
с езици хладни близва ми лицето.

Той ту се свива в локва пред нозете,
треперещ като коте от вода,
ту бяла електрическа звезда
във него се оглежда като цвете.

Заслушвам се и чувам как над мене
със капки черни като вишнев сок
той удря по циментовия блок
и нещо му говори със звънтене.

Във тази нощ сама съм в тъмнината,
но нищо не навява самота,
защото е изкуство под дъжда
да можеш да говориш със водата.

1978



Да си горещ и снажен

Улицата бяла, като котешка опашка
искам да подръпна за измръзналия край.
Вятърът разтегнал е момчешката си прашка,
с топки сняг захвърля ме, щастлив като през май.

Колко рядко виждала съм зимата такава!
Колко рядко виждала съм своя град такъв!
С улиците, снежните, луната като брава,
с жиците, опънати от бяла снежна връв.

Може би затуй ми става толкова горещо -
устните, косите ми изтръпват като сняг.
А да си горещ и снежен е чудесно нещо.
Да си цяла снежна, ала топла пак.

25.11.1975

###

Морето се боричка като коте
със слънцето, попило във вълните.
Как искам с този ритъм доживотен
то все да ме посреща, с дъх наситен.

Как искам все да бъде като мене -
не кротко като пролет или есен,
а лятото от своите оксижени
да дава пулс на синята му песен.

Това море за мене е светиня -
развихрено, възторжено и младо
и всяка моя болка ще угасва
пред него, щом докрай я изповядам.


 Понеделник

Възседнала вълшебния си жълт велосипед,
отиде си бургаската неделя:
Раздаде и последната си чаша сладолед,
патроните от пушките изстреля

във пъстрите, невинни стрелбища на Бургас,
Красив и съразмерен като схема,
събужда се в прозореца ми Понеделник. Аз,
сънлива и разрошена, поемам

все още тъй неделна. Но в ръката ми тежи
чанта, толкова учебници побрала.
А на устните ми пак припряно почва да жужи
всяка дума от урока. С обич бяла

в свойта светла класна стая като в пита златен мед
ще намеря свойта медена килия -
понеделнична и свежа, като пролетна пчела,
бързам мед по-нов и светъл да открия.

10.5.1977

Момчета

Внезапно разклонили мъжки вени
и вдигнали широки рамене,
красиви и все още несмутени
от тихо женско "да" и тежко "не",

превръщате с ръцете си изкусни
един велосипед във две крила.
Неволно ли докоснете ни с устни,
изчезвате. Не чакате "ела",

отново ваши стъпки се преплитат
със нежните ни стъпки по брега.
Пред нас животът, сочен като пита,
дъхти на мед, непипван досега.

А някъде и дене ме сънува,
жадува ме, прозрачна като мед,
във стихове ме търси и рисува
един усмихнат, влюбен в мен поет.

И счупя ли със свойта обич бяла
на детството си приказния храм,
аз своя път със неговия сляла,
най-светлата си песен ще създам!

 

сряда, 15 август 2012 г.

ХЛЯБ И НАКАЗАНИЯ с Мария Калинова

Мария Калинова
                                                                            


МАТРИ-ПАТРИ
 


Фигурата на бащата.
Отношението на майката.
Участието на дъщерята,
която нищо не разбира от щафети...
Растат ръцете,
които всъщност са джобове,
съхранили толкова здрависване на предатели.
Предай щафетата на първородната,
която измести сина, когото искаше,
а сега се успокояваш в кръчмата,
че тя е прехвърляне на друг полет
към хоризонта на едно разбиране.
Растат ръцете ти, татко, приближават
като два самолета готови за кацане.
И това е всъщност завещаната щафета -
умението да оставяш ръцете на предатели
да прелетят оградата, зад която пазя...
Коминът изсмука дима си
и се сгъна,
точно, когато вратата учтиво се затваря
и преглъща езика на резетата си.
Таванът се самоуби -
просто скочи.
Аз трябва да продам къщата
и да се профукам до последната стотинка.
Нали, татко, ние всички струваме
тридесет сребърника
като Бога-трилистник
в сватбената саксия на майка ми.
Фигурата на бащата.
Отношението на майката.
Участието на дъщерята,
която нищо не разбира от щафети...


ПЛАГИАТОРЪТ



Плагиаторът е изтънчен,
както всякога, прокапва стилно,
няма да се самоубива сутрин.
Не можеш му открадна главата,
цилиндъра, нито фрака.
А той може, докато спиш -
не престъпва заповед № 8,
а съвсем според завета
ти вади раброто
и го слапва, схрусва, смлясква,
сгълтва, смила.





МАЙСТОРЪТ

кабинета на майстора не смея да седна,
да съм равна със него - забрави, момиче, за всичките игли,
белезници, бръсначи и ето ти прибори за хранене,
яж и пий със чисто сърце, не търси наказания,
някъде продават сапун за пране,
някъде на хората им минава,
само ботушите пропускат внимателно,
куфар по куфар, вагон по вагон,
хапка по хапка преглъщай наобратно,
преди хиляди ли, там някъде, все още думата ми
не се пресича на две
и аз съм желязна, и аз съм майсторът,
и аз съм момичето, момичето на майстора,
между добре дошла и сбогом мълчим
все по-бавно.



ХЛЯБ И НАКАЗАНИЯ



Напротив, не виждам разлика
между хартия и ножица - историите им крият слабост -
едната не остава цяла, когато другата се раздвоява, сестро,
лицето отляво отразява лицето отгоре, лицето отдясно,
знаеш и по-добре от мен, е всъщност това отдолу,
да търсиш разликата си е истинска отрова,
която нито храни, нито ще те излекува,
трябва най-голяма строгост отсега нататък,
измисли как да се наказваш, когато безразличието
не ти носи удоволствие, а ужас и друго -
ако някоя за някоя те пита: тази сестра познаваш ли я,
отговаряй, че не,
мисля, че не я познавам.


САМАТА СЛЯПА


Нищо не ще видим,
а разкопчан е ципът на очите Ни -
две мъртви монети, сечени в закон
и истина, различно тежат
след всяко замахване,
който има ум, нека брои
плесниците,
удряш Ни по едната страна,
пускаме в обръщение другата,
гледаме да не Ни боли,
Нас, Сляпата, повтарям
не Ни боли.





УСТАТА


              на Емо Христов

Все по-важна се оказва устата...
Там са венците, там е короната.
Силата е в свиването на челюстния ъгъл,
докато спреш да хапеш,
стиснеш зъби...
Но да не ти изпращят от натиска ребрата,
да не се разтворят в гребен.
Не разресвай плитката -
до целомъдрие,
до идея фикс си стягай!
Постигнеш ли целостта си,
едва тогава ще ти поникнат мъдреците.
И повече никога да не отваряш...




ПРИСТИГАНЕ



Сама избра такова пристигане.
Твое си е, преди всички взе го
от сергията с дините на гарата,
откъдето се изтърколи корема на майка ти.
Нали я изврънка да ти го отстъпи за малко,
За да се издълбаеш в правилна сфера
и да почнеш всичко отначало.
Релсите се гърчат в контракции.
Новороденото вече е при сергията на гарата,
сега иди му разправяй,
че не се плюят семките на динята...


https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F_%D0%9A%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0