Борис Роканов: КРЪСТЬО ПИШУРКА

МЕЖДУ НАС

Francesca Woodman

Четиристишията овцете ги пасат.
Времето е плетиво на суеверен паяк.
Омръзна ми светът да е пред мен
в черно-бяло.
Показалецът намира любимата ми песен
и аз от стаята си правя дансинг.
Какво е между нас?
Стени и въздух.
С начало и със край
и разнообразната среда.



МЕЖДУ НАС 

 Francesca Woodman

    
Когато се шляех по мокрото на всички наши улици,
когато си преведох тялото през гъмжилото на универсален магазин –
за една усмивка влязох,
за едно красноречиво премълчаване,
за няколко петна по бузите.
Красиво е, че си обичан и може би обичаш тайно пак,
или име, или тяло.
В двете ококорени очи отсреща.
смъртта е нежна проститутка –
разхожда се по тялото с езиче
и очите ти затваря чрез хипноза.
Любовница неизтощима.

Francesca Woodman

ЩАСТЛИВИ В НЕЩАСТИЕТО, НЕЩАСТНИ В ЩАСТИЕТО,

А ФРОЙД ДА СИ ГЛЕДА РАБОТАТА,

СМЯТА ЙОРДАН ЕФТИМОВ

Вибеке Тандберг, "Татко" 1 и 2

Има една легенда за отровния локум. Локумът, който винаги е отровен. Или онази смешка на Фройд, че жената не знаела какво иска. Как ще знае, като и тя е човек (а Фройд да си гледа работата)!
Между щастието и нещастието е един кур разстояние..., беше казал един поет. Или както ни представя нещата героят на Реймънд Карвър в “Какво говорим, когато говорим за любовта”: “Тази сутрин тя изля “Тийчърс” по корема ми и го излиза. Същия следобед опита да скочи през прозореца.”
Започвам с Карвър, а не с Грегъри Корсо или Чарлз Буковски, за да не си помислите, че говоря за някакво течение или едва ли не стил, в който Боби Роканов плува кучешката. Не, не плува изобщо, а се гмурка и дави. Дави, но накрая пак не е достатъчно удавен. Що се отнася до смъртта, нека забравим тази работа. Жив, мъртъв – кой знае? Кой знае.
Идиотско би било също така да говорим за постбитническа поезия, когато не ни е съвсем ясно какво значи битническа и имала ли е тя почва у нас. По-точно – знае се, че е имала почва, но дали някакво семе е прихванало, това вече ще е прекалено да се каже.
Факт е, че този начин на писане, при който поетът говори за себе си без защитата на едно обобщение за човешката душа, а така – като директно ексхибиционира, този начин да се търси честното казване е един от белезите на поезията на Боби Роканов. И той го свързва непосредствено с традицията на американските поети от времето след 50-те години на ХХ век. Гласът в тази поезия е глас на конкретен човек сред конкретните екскременти на цивилизацията. Той на тази цивилизация може само да й се издрайфа – и го прави, но пак не постига особено прочистване или, с други думи, катарзис. Боби Роканов практикува тази ексхибиция от поне двайсет години. И все по-дръзко обявява, че онзи пиян досадник, който се смее на зле имитирания свян на ученичките, е само той и никой друг. Лично той.
Архимодел на барда (и до голяма степен антибарда) е Омир, певецът, който раздухва някакви свещени разкази, но понеже е варварин – по варварски е и открит. Боби Роканов е един от най-изпечените митотворци, които познавам. Но и един от още по-най-изпечените рушители на митове. Митът, който никога не ще разруши, естествено е за поета, комуто всичко е позволено. Позволено е най-вече да бъде жесток – към бедните душици, към бездарието на човешкия и нечовешкия свят, към себе си. Да бъде презрителен. Да бъде демоничен бог, който ще те приближи – и тогава можеш да очакваш всичко. Да те погали по главата, за да те утеши, или да ти захапе ухото, защото не чува. Кой не чува – ти или той? Все едно – някой не чува.
Неговият герой е страдащият Озирис. Той се мъчи от болки, реве като ранена пантера, но в същото време знае, че по пътя на ритуалната си смърт и прераждане ще спаси човека.
Хората са вечно нещастни. О, той знае това. Хората обаче не са недоволни от себе си. О, той никога не ще се примири с това странно отде появило се късогледство. Можете да смятате като факири, но когато се спихнете, заложили заради утехата на наяждането цялата си вътрешност, тогава сте странно безпомощни.
Боби Роканов пуска кръв. Боби Роканов си поръчва димяща чаша пред смаяните погледи на онези, които се правят на хора. Гаврътва я, но кой знае защо след първите гърчове, след пяната по устата, се надига като супермен и изфирясва.
Това няма как да бъде разбрано. То е твърде гадно.

Kind of a Woman - Nancy Sinatra

Любэ

Борис Роканов: ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА МОРЕТО И ТВЪРДИЦА,

ЗА РИБЕНАТА СУПА
И ЗА ЛЯВАТА РЪКА, КОЯТО СЕ ЗАГУБИ НЯКЪДЕ ПРИ ШАБЛА

http://www.youtube.com/watch?v=Xn-od3KxBZw&feature=related

Почти море, зелено, чернооко,
със хребети и толкова малини.
С пълни шепи,
тя, жената знае за слънцето отсреща
и за слънцето,
което се задава, ей, от онзи там прозорец.

(Тя е слънчева и глуха -
казвам й, ела дояж си рибената супа -
тя е слънчева и глуха).

Може би е там горещо, или не е толкова горещо
там.

Те си тръгват млади и кипарисоподобни,
отиват си като кипариси зелени.

Те почти си тръгват,
тя почти се връща с безподобното море
под дясната ръка,
защото лявата реши да се разхожда край морето
и вече осми месец някъде със друг живее,
лявата, безмозъчна ръка
край Шабла.

Ръката, която е като
последен залък,
като
смачкан магданоз,
като
индийско орехче
и джинджифил
и копър

вече бърка супите със лелките в Твърдица.

Ръка - любов, река - любов,
Почти море - почти любов,
Сезона на карначетата от канарчетата свърши.

Почти завърших това морско стихотворение
с лице 76 метра.

Сега ще взема да го кача на черешата,
за да стане едно пийнало стихотворение,
после ще го сваля,
за да хапне много малко
и пак го качвам горе на черешата,
че вече ми омръзна да го пиша.

http://www.youtube.com/watch?v=u6bOCUOPN0w&feature=related