Университетът Рочестър, където се помещава издателството „Оупън Летър Букс” и където зимувах януари благодарение на преводаческата резиденция на фондация „Елизабет Костова”, предлага на студентите си една от малкото в страната магистърски програми по литературен превод. Програмата е сравнително нова, едва на две-три години, и работи в тясна връзка с издателството, което е специализирано в преводна литература. Студентите биват насърчавани не само да се учат на занаята на превода, но и да се запознаят с тънкостите на издателския бизнес. Главният редактор на „Оупън Летър”, Чад Поуст, води два семинара към програмата - „Въведение в книгоиздаването” и „Литературен превод и световна литература”.
Още в първия ни разговор за трудностите и удоволствията на превода с Чад Поуст се заговорихме за евентуалната професионална реализация на бъдещите преводачи. „Нали знаят студентите, че пари с литературен превод няма да изкарват?” – попитах аз. „Казвам им го от самото начало!” – отговори Чад. В страна като САЩ, известна със своя прагматизъм и реализъм, да чуя, че идеалистична цел, неясно устремена към някакво общо словесно благо, продължава да вдъхновява младите студенти, още повече усили надеждата ми, че човечеството, макар и затънало в алчност и несправедливост, продължава да храни благородните си инстинкти. Какво наистина мотивира студентите? Любов към литературата, желание да споделят, стремеж да бъдат полезни, изпитваното удоволствие при решаването на езикови загадки и проблеми...
В малка страна като България литературата заема особено място. Тя продължава да привлича начинаещи писатели и преводачи именно защото все още представлява привилегировано място, позволяващо свободна мисъл, красота, изобретателност, анализ и т.н. Големи части от нашата литература не са подчинени на пазарна логика и това е прекрасно. Когато писатели и издатели се оплакват, че у нас няма развит книжен пазар, нека се замислят за преимуществата на тази липса; и нека се запитат защо се възприема за дадено, че развити пазарни отношения е нещо положително по дефиниция. Струва ми се очевидно, поне от моята гледна точка, че отношенията, които трябва да се развиват, са тези между автори, издатели и читатели, а не между страни, обменящи си пари в процеса. Двете съвпадат до голяма степен, но предполагат съвсем различни светонагласи. Не малко писатели и преводачи биха надали вой тук, че и те трябва да ядат. И това също е очевидно. Но не зная дали си дават сметка, че един развит пазар на книгоиздаването по западен тертип би оставил повечето от тях извън играта и би стопил издаването на стойностната литература до едва забележим минимум, който ще продължи да бъде финансово недоразвит.
В САЩ книгоиздаването е много ярко разделено на две области – големи издатели и малки независими издатели, или комерсиална литература с проблясъци на интелект и независима литература с проблясъци на широка харесваност. Големите издатели в момента си блъскат главите как да запазят бизнес моделите си, тоест, да продължат да трупат печалби, когато интернет, новите портативни устройства и най-вече „Амазон” непрекъснато им измъкват килимчето изпод краката.[1] Малките издатели в това отношение може би имат преимущество, защото, тласкани от недоимък на средства, те естествено се стремят да развият връзки с читателите си и нови форми на разпространение, които не предполагат 250 000 долара за страница реклама в списание за пенсионери (факт – най-скъпата реклама за един издател не е в „Ню Йоркър” или „Уошингтън Поуст”, а в списание за пенсионери, чието име не запомних). Хроничната липса на средства за малките издатели означава, че те търсят подкрепа в културни институции, било държавни или частни, и без тях не биха могли да оцелеят. Затова и не рядко малките издателства са всъщност университетски издателства, чиято цел е просвета и културно влияние.
Къде в тази картина може да се впише преводачът или, в частност, българската литература в превод на английски? „Оупън Летър Букс” поддържат блог, който носи красноречивото заглавие „3 процента”. Три процента е относителната стойност на литературата в превод, която се публикува в Америка. Три процента е шокиращо ниска цифра и според Чад Поуст обяснява донякъде културната изолираност на страната. Но числата могат да се тълкуват различно. Четенето не е особено популярно занимание в Америка – в САЩ средно на човек се падат четири книги на година, като това включва наръчници за щастлив живот и програми за отслабване. С други думи, читателската публика, която чете „литература”, е ограничена и до голяма степен всъщност съвпада с читателската публика, която се интересува от преводна литература. Това означава, че, пропорционално погледнато, преводната литература има дори по-голямо културно влияние от американската литература, особено като се вземе предвид, че същите тези читатели представляват образования елит на страната.
Излишно е да споменавам, че преводна литература се издава най-вече от малки или независими издателства. „Оупън Летър”, например, издадоха „Захвърлен в природата” на Милен Русков и ще издадат още два български романа, „18% сиво” на Захари Карабашлиев и „Кратка повест за срама” на Ангел Игов. „Дзифт” на Владислав Тодоров беше издадена през 2010 г. от „Пол Драй Букс”, а „Естествен роман” на Георги Господинов - от „Далки Аркайв”. Големите играчи, от друга страна, играят на едро, работят най-вече с литературни агенти, а не с преводачи, и биха се заели да издадат роман в превод едва след като авторът вече се е наложил или се преподава в университетите. Мирослав Пенков, който е успешен автор и чийто сборник „На изток от запада” бе издаден от „Фарар, Строс и Жиру”, работи с литературен агент и пише на английски. Неговият успех по-скоро потвърждава правилото, но и може донякъде да помогне за по-доброто разбиране на българската култура.
Както в много други малки страни, за българските автори „да пробият” на международния пазар е блян. Но ако очакват голям успех и значителни хонорари и бог знае какви други блага, надяващите се автори най-вероятно ще бъдат разочаровани. Хонорарите, които позволяват на писателя да преживява без лишения, принадлежат на комерсиалната литература, където чуждите автори са много рядко изключение (напр. Харуки Мураками). И по принцип финансовият успех в книгоиздаването е като в Холивуд – има много надежди и безкрайно малък процент от тях се осъществяват, като ресурсите се разпределят неравномерно. От друга страна, с малките издателства българският писател може да разчита на тясна, но интелигентна публика и на културен обмен, който носи нематериални блага за всички страни. В разговори с издатели, преводачи, поети и редактори в Америка друго, свързано явление също ме впечатли – а именно, че от известно време насам, благодарение на интернет, но най-вече благодарение на различни програми, семинари, резиденции и т.н. (срещите лице в лице са важни), се оформя и развива международна литературна среда. Българските автори, преводачи и издатели имат място в тази среда. С други думи, мисля, че за нас не е толкова важно да присъстваме на „англоезичния пазар” и да се стремим несъзнателно към утвърждаване на културната доминация на икономически доминиращите държави, а да направим достъпна нашата литература, за да може тя да бъде четена и в Кения, и в Латвия от тези, които се интересуват от красотата на езика и мисълта и от безкрайната разнообразност на човешките стремежи. Литературата на днешно време е многопосочен разговор. С всички щети, които носи глобализацията, за това поне можем да се радваме.
[1] Виж статията „Краят на книгоиздаването” на Борис Качка в „Ню Йорк Магазин”, публикувана още през 2008г. Оттогава нещата са се влошили. http://nymag.com/news/media/50279/
