Какво очакваме, стълпени на площада?
Днес варварите ще пристигнат тук.
Защо това бездействие в народното събрание?
Защо народните избраници закони не създават?
Защото варварите ще пристигнат днес.
Какви закони да създават народните избраници?
Когато дойдат варварите, ще донесат закони.
Защо ли императорът е станал толкоз рано,
пред най-големите врати тържествено е седнал
на трона си замислен, със корона на главата?
Защото варварите ще пристигнат днес.
И императорът очаква да приеме
водача им. Дори му е приготвил
да му даде държавен пергамент. Във него
му е написал много титли и названия.
Защо и преторите са излезли днес
с червените си златоткани тоги?
Защо са гривни сложили със много аметисти
и пръстени с блестящи, лъскави смарагди?
Защо са взели своите най-скъпоценни жезли,
със злато и сребро прекрасно украсени?
Защото варварите ще пристигнат днес,
а заслепяват ги такива скъпи накити.
Защо прочутите оратори не идват както друг път,
за да изложат свойте мисли в красиви дълги речи?
Защото варварите днес ще дойдат.
А те се отегчават от сложни красноречия.
Защо започна изведнъж такова неспокойствие,
обърканост (лицата как станаха сериозни!)?
Защо внезапно улици, площади опустяха
и всички се прибират умислени дълбоко?
Защото падна здрач, а варварите не дойдоха.
Завърнаха се пратениците от границата
и казаха, че варвари не съществуват вече.
Сега какво ще стане с нас без варвари?
Та тези хора бяха някакво си разрешение.
1900-1911
Превод: Стефан Гечев
Когато пазачът видя светлината
Пазачът зиме, лете все на покрива седеше
в дома Атридов и се взираше далеч.
Сега ще съобщи най-сетне вест добра:
видя далеч как блесна огън.
И радва се. Край вече на труда му.
Тежеше му - години нощ и ден,
във жега, в студ да гледа в далнината,
към Арахнеон, огъня да види. Сега
се появи желаният сигнал.
Когато щастие дойде, по-малка радост се усеща,
отколкото очакваната. Но все пак
печалбата сега не ни е малка,
спасихме се от чакане, надежди.
В семейството на мощните Атриди
неща различни ще се случат. Без
да е мъдрец, човек това да си представи може
сега, когато огъня видя Пазачът.
Но нека да не преувеличаваме.
Добра е светлината и добри
са тез, които идват. Техните дела
и думите добри са също. Нека се надяваме,
че всичко ще е за добро. Ала
и без Атриди Аргос може да живее.
И зданията даже не са вечни.
Разбира се, мнозина ще говорят много.
А ний ще слушаме. Ала не ще ни мамят
такива думички като: Необходим,
Единствен и Велик - веднага
ще се намери някой друг такъв.
Превод: Стефан Гечев
1900-1911
Последователност по Бодлер
Ароматите ме вдъхновяват като музиката
и като ритъма, като красивите слова.
Сърцето ми трепти, когато в хармоничен
стих обяснява дивният Бодлер това,
което бе за мен неясно и което смътно
душата чувстваше във мъчителна тревога.
„Природата е храм, изпълнен с живи
колони, те понякога изричат слова невнятни.
Човек минава там през този гъст,
със символи изпълнен, лес и те го гледат
със поглед на забравени роднини.
Там звуци подредени се пресрещат
и сливат във единство като тъмнина, простряно
до светлината чак, в хармония слети
боите, звуците и миризмите.
Има благоухания тъй свежи,
подобно мириса на детска кожа,
и нежни като звук на флейта, и зелени
като лимонови дървета.
И по-богати има -
порочни, тържествуващи, - възпяват
стремежи на душата и на чувствата.
Излъчват те безбройни аромати
като ливан, смола от бор и миро.“
Не вярвайте единствено на туй, което виждате.
Поетите с по-остър поглед са дарени.
Природата за тях градина е позната, близка.
Във мрачен рай останалите хора
се влачат опипом по труден път.
Единствен блясък, светващ като искра,
понякога за миг огрява пътя
в нощта: едно внезапно чувство
за някакво съседство магнетично и случайно,
носталгия внезапна и моментна тръпка,
мечта в часа на изгрева и радост
внезапна, безпричинна, изведнъж
в сърцето влязла, за да отлети
така внезапно, както е дошла.
1891-1900
Превод: Стефан Гечев
Градът
Ти каза: „Другаде ще ида, при друго някое море.
Един друг град ще се намери, от този по-добър.
Тук всяко мое начинание е предварително осъдено,
сърцето ми, като мъртвец, отдавна е погребано.
Умът ми докога в това разтление ще гине?
Където поглед да обърна, където да погледна,
руини черни на живота си съзирам тук наоколо,
където толкова години изгубих и прахосах.“
Нови места ни ще намериш, ни морета други.
Градът след тебе ще върви. По улиците същи
ще се въртиш. Във същите квартали ще старееш
и в тези къщи същите ще побеляваш бавно.
Все в този град ще стигаш ти. За друг не се надявай.
Тъй както тук живота ти е вече разрушен -
тук, в тази мъничка черупка,
за всякъде ще бъде разрушен.
Хилядите несправедливости на Фортунато понесох, доколкото съумях, но когато
той дръзна да ме обиди, аз се зарекох да отмъстя. Вие, които така добре познавате
естеството на моята душа, едва ли бихте допуснали, че съм изрекъл някаква
заплаха. Най-после мъст - този въпрос беше решен категорично, но самата
категоричност на решението ми изключваше идеята за риск. Трябва не просто
да накажа, а да накажа безнаказно. Една злина не е поправена, щом възмездието
засегне поправящия. И еднакво непоправена е тя, ако отмъстителят не принуди
сторилия злината да осъзнае отмъщението.
Да сме наясно: нито с думи, нито с действия бях дал на Фортунато повод за
усъмняване в моята добронамереност. Продължих, по необходимост, да му се усмихвам
широко, а той не се досещаше, че сега усмивката ми се появява при мисълта
за жертвата, в която щях да го принеса.
Имаше си едно слабо място, тоя Фортунато, въпреки че в други отношения внушаваше
уважение и дори страх. Гордееше се, че е познавач на виното. Малко италианци
притежават духа на истински ценители. В повечето случаи те пригаждат възторга
си според времето и случая, като упражняват своето самозванство пред британските
и австрийските милионери. Подобно на сънародниците си, Фортунато беше
шарлатан, що се отнася до картините и скъпоценните камъни, но от стари вина
наистина разбираше. По това аз на практика не се различавах от него: бях вещ
в италианските вина и при всяка възможност ги купувах в големи количества.
Една привечер, във върховното безумство на карнавалния период, срещнах моя
приятел. Той ме приветства изключително топло, тъй като беше пил много. Носеше
шутовски одежди: плътно прилепнало по тялото пъстро-раирано трико, а главата
му увенчаваше островърха шапка с камбанки. Така се зарадвах на срещата, та
чак си помислих, че никога не бих престанал да стискам и извивам ръката му.
- Драги Фортунато - рекох му аз, - какво щастие е за мен да ви срещна. Забележително
добре изглеждате днес! Аз пък получих едно буре с нещо, което взех за амонтилядо1,
но имам съмнения в това.
- Какво - нададе глас той. - Амонтилядо? Буре? Не може да бъде! И то в разгара
на карнавала!
- Имам известни съмнения - повторих аз, но имах и глупостта да го платя като
истинско амонтилядо, без да се посъветвам с вас. Бяхте неоткриваем, а аз се
страхувах да не изпусна сделката.
- Амонтилядо!
- Имам известни съмнения.
- Амонтилядо!
- И трябва да ги разсея.
- Амонтилядо!
- Понеже сте зает, аз се запътих към Лукези. Ако някой умее да различава
вина, това е той. Той ще ми каже...
- Лукези не може да различи амонтилядо от херес.
- И въпреки това някои глупаци ще рекат, че неговият вкус не пада по-долу
от вашия.
- Хайде, да вървим.
- Накъде?
- Към вашите изби.
- Не, друже мой, не бих се възползвал от вашата добросърдечност. Доколкото
разбирам, вие сте възпрепятстван. Лукези...
- Нямам никаква работа. Хайде!
- Не, друже мой. Не става въпрос за работа, а за тежката простуда, която
забелязвам, че ви измъчва. Избите са непоносимо влажни. Стените им са покрити
със селитра.
- Няма значение. Нищо и никаква простуда. Да вървим. Амонтилядо! Изиграли
са те. Пък и тоя Лукези - той не може да различи шери от амонтилядо.
При тези думи Фортунато сграбчи ръката ми. Сложих си черна копринена маска,
загърнах се плътно с едно roquelaire2
и го оставих да ме влачи, забързан към моето палацо.
У дома нямаше нито един прислужник - бяха офейкали, за да се повеселят както
подобава по това време. Бях казал, че ще се върна не по-рано от сутринта;
бях дал ясно нареждане да не мърдат от къщи. Знаех добре, че тази заповед
е достатъчна, за да съм сигурен, че незабавно ще изчезнат, всички до един,
веднага щом си обърна гърба.
Взех от поставката на стената два факела, подадох единия на Фортунато и с
поклон го поведох през покоите на дома към сводестия коридор, по който се
стига до подземията. Спуснах се по една дълга вита стълба, умолявайки го да
ме следва внимателно. Стигнахме най-после края на нашето спускане и застанахме
един до друг върху влажната земя в подземната гробница на Монтрезорите.
Походката на приятеля ми беше неуверена и камбанките на шапката му звънтяха
на всяка крачка.
- Бурето? - попита той.
- То е по-нататък - отвърнах, - но обърнете внимание на бялата плетеница,
която блещука по стените на тази пещера.
Той се обърна към мен и две замъглени очи, от които сълзеше пиянска влажност,
се взряха в моите.
- Селитра? - попита най-после той.
- Селитра - отвърнах аз. - Откога имате тази кашлица?
- Кха!кха!кха! - кха!кха!кха! - кха!кха!кха! - кха!кха!кха! - кха!кха!кха!
Горкият ми приятел не можеше да отговори в продължение на дълги минути.
- Няма нищо - рече той най-сетне.
- Хайде - казах решително аз. - Да се връщаме. Здравето ви е ценно. Вие сте
богат - уважават ви, възхищават ви се, обичат ви - щастлив сте, така както
бях щастлив и аз някога. Вие ще липсвате на много хора; аз - на никого. Да
се връщаме. Ще се разболеете, а аз не мога да поема такава отговорност. Освен
това, Лукези...
- Стига - възкликна той. - Тази кашлица не е нещо сериозно. Тя няма да ме
убие. Няма да умра от кашлица.
- Така е, така е - отвърнах. - Всъщност, съвсем не исках да ви тревожа излишно,
но трябва да вземете всички предпазни мерки. Глътка от този медок3
ще ни предпази от влагата. Тутакси изтеглих една бутилка от дългата
редица нейни дружки, които лежаха в пръстта и отпуших гърлото и.
- Пийте - рекох, подавайки му виното. Той го поднесе към устните си с цинична
усмивка. Поспря се и ми кимна фамилиарно, от което неговите камбанки зазвънтяха.
- Пия - произнесе той - за здравето на погребаните, които почиват около нас.
- А аз - за вашето дълголетие.
Той отново се хвана за ръката ми и продължихме.
- Тази гробница - отбеляза той - е обширна.
- Монтрезорите - отвърнах - са били велик и многоброен род.
- Забравих вашия герб.
- Огромен златен човешки крак върху лазурен фон стъпква изправена змия, чиито
зъби се забиват в петата му.
- А девизът?
- Nemo me impune lacessit4.
- Хубаво - оцени го той.
Виното искреше в очите му и камбанките звънтяха. Този медок разпалваше и моето
въображение. През грамади от кости, с големи и малки бъчви между тях, бяхме
стигнали до най-дълбоките недра на тези катакомби. Спрях отново и този път се
осмелих да хвана Фортунато за ръката над лакътя.
- Селитрата - казах аз. - Вижте как се увеличава. Виси като мъх от свода. Намираме
се под речното легло. Капките влага се процеждат между костите. Да се връщаме,
преди да е станало твърде късно. Кашлицата ви ...
- Няма ми нищо - прекъсна ме той, - да продължаваме. Но първо, още по глътка
медок.
Отпуших и му подадох плоска бутилка с деграв5.
Изпразни я на един дъх. Очите му запламтяха със свиреп блясък. Той се изсмя
и подхвърли бутилката нагоре с жест, чието значение не проумях.
Погледнах го изненадано. Той повтори движението - някаква гротеска.
- Не схващаш ли? - попита ме той.
- Не схващам - отвърнах.
- Значи не си от братството.
- Какво?
- Не си от масоните.
- Да, да - рекох - да, да.
- Ти? Не може да бъде! Масон?
- Масон - потвърдих.
- Знак - настоя той.
- Ето това - отговорих, изваждайки една мистрия изпод диплите на моето roquelaire.
- Майтапиш се - възкликна той, като отстъпи няколко крачки. - Но, напред към
амонтилядото.
- Така да бъде - рекох, пъхвайки инструмента обратно под наметалото, след което
отново му подадох ръката си. Той тежко се отпусна върху нея. Продължихме нашия
път в търсене на амонтилядото. Минахме през поредица от ниски арки, спуснахме
се, продължихме напред и, спускайки се отново, стигнахме до една дълбока крипта,
в чиито спарен въздух факелите повече тлееха, отколкото пламтяха.
В най-отдалечения край се откриваше още една, по-малка крипта. Стените и, чак
до сводестия таван, бяха покрити с човешки останки - също като в огромните парижки
катакомби. В този стил бяха орнаментирани три от стените на вътрешната крипта.
Костите от четвъртата бяха съборени и се валяха безразборно по земята, като
на едно място оформяха неголяма могила. В така оголената от кости стена съзряхме
още по-вътрешна ниша, дълга около четири, широка три и висока шест-седем фута.
Тази ниша не изглеждаше направена с някаква особена цел и представляваше просто
промеждутък между два от гигантските стълбове, поддържащи тавана, а масивната
гранитна стена на гробницата образуваше задната и стена.
Напразно Фортунато надигаше гаснещия си факел, опитвайки се да надникне в дълбините
на нишата. Краят и не се виждаше в мъждивата светлина.
- Влезте - казах му. - Амонтилядото е тук вътре. А пък Лукези ...
- Той е невежа - прекъсна ме приятелят ми, пристъпвайки несигурно напред, докато
аз го следвах неотстъпно. В един момент той беше стигнал до края на нишата,
и откривайки стената, преграждаща пътя му, се спря озадачен. В следващия момент
вече го бях приковал върху гранита. На стената имаше две железни скоби, на два
фута хоризонтално една от друга. От едната висеше къса верига, от другата -
катинар. Да увия краищата и около кръста му и да я заключа здраво беше работа
за секунди. Твърде смаян беше, за да се противи. Извадих ключа от катинара и
заднишком излязох от нишата.
- Прокарайте ръка по стената - посъветвах го. - Не може да не почувствате селитрата.
Тук наистина е много влажно. Още веднъж ви умолявам да се връщаме.
Не? В такъв случай без колебание ще трябва да ви изоставя. Но първо трябва да
ви окажа всички дребни почести, които са в моята власт.
- Амонтилядото - възкликна моят приятел, все още не съвзел се от удивлението.
- Наистина - казах, - амонтилядото.
След тези думи аз забързах към купчината кости, за които ви бях споменал. Разхвърляйки
ги настрани, скоро открих известно количество дялани камъни и хоросан. С тези
материали и с помощта на мистрията започнах енергично да зазиждам входа на нишата.
Едва бях направил първия ред, когато установих, че опиянението на Фортунато
доста е попреминало. Първият признак за това беше един сподавено простенат вопъл
от дъното на нишата. Това не беше пиянски плач. Последва дълго и упорито
мълчание. Иззидах втория, после третия, после четвъртия ред ... и тогава дочух
бясното дрънчене на веригата. Този шум продължи няколко минути, през които,
за да слушам с по-голямо удоволствие, аз прекратих работата си и приседнах върху
костите. Когато дрънченето най-подир утихна, аз хванах отново мистрията и без
прекъсване довърших петия, шестия и седмия ред. Стената почти беше стигнала
равнището на гърдите ми. Пак спрях и с вдигнатия над зида факел хвърлих няколко
бледи лъча върху фигурата там вътре.
Гръмките и пронизителни крясъци, които гърлото на прикования изстрелваше един
след друг, сякаш яростно ме отблъснаха назад. За миг се поколебах - потръпнах.
Извадих рапирата от ножницата си и започнах да опипвам нишата с нея, но мисълта
мигом ми върна увереността. Опрях ръка върху масивния корпус на гробницата и
се почувствах удовлетворен. Приближих се отново до стената. Посрещнах крясъците
на негодувание с ответни викове. Отеквах, допълвах, надминавах неговите по сила
и обем. Щом сторих това, кресливецът замлъкна.
Стана полунощ и работата ми вървеше към своя край. Бях положил осмия, деветия
и десетия ред. Бях свършил единадесетия и част от последния; оставаше ми да
сложа и да замажа само още един камък. Борех се с тежестта му: почти го бях
поставил на определеното място. Внезапно от нишата долетя тих смях, от който
косите ми настръхнаха. Последва го тъжен глас, в който едва разпознах гласа
на благородния Фортунато. Той казваше:
- Ха!ха!ха! - хе!хе! - ама че хубава шега - чудесен майтап. Голям смях ще падне
над това в палацото - хе!хе!хе! - докато си пием виното - хе!хе!хе!
- Амонтилядото - уточних.
- Хе!хе!хе! - хе!хе!хе! - да, амонтилядото. Но не стана ли вече твърде късно?
Няма ли да ни очакват в палацото - синьора Фортунато и другите? Хайде, да си
вървим оттук.
- Да - казах, - да си вървим оттук. - В името на Бога, Монтрезор!
- Да - казах, - в името на Бога!
Но напразно очаквах ответ на тези думи. Изгубих търпение и се провикнах силно:
- Фортунато!
Никакъв отговор. Провикнах се отново:
- Фортунато!
Отново никакъв отговор. Промуших единия факел през все още зеещия отвор и го
пуснах да падне в нишата. Отвърна ми само звънът на камбанките. Болка изпълни
сърцето ми - от влагата в подземието. Побързах да си свърша работата. Поставих
последния камък на мястото му и го замазах. Около новия зид издигнах пак стария
вал от човешки кости. През последния половин век никой смъртен не ги е безпокоил.
In pace requiescat!6
БЕЛЕЖКИ 1. Amontillado
- сухо испанско вино. - Б. пр. [обратно] 2. Roquelaire
(фр.) - старинно френско наметало. Правилното изписване на думата е roquelaure,
но сгрешеният правопис на По е запазен във всички познати ми англоезични издания
и руски преводи на разказа. - Б. пр. [обратно] 3. Medoc
- вид френско червено вино. - Б. пр. [обратно] 4. Nemo
me impune lacessit (лат.) - Никой няма да ме оскърби безнаказано. Този
израз е също така национален девиз на шотландците и някои интерпретатори го
свързват с шотландския корен на осиновителя на По - Джон Алън, - към когото
писателят съвсем не изпитва синовни чувства. - Б. пр.
[обратно] 5. De
Grave - вид френско вино. - Б. пр. [обратно] 6. In
pace requiescat (лат.) - "Почивай в мир" е последната фраза на заупокойната
молитва. - Б. пр. [обратно]
Огнян Ковачев, превод
ГАРВАНЪТ
В полунощ седях приведен, отегчен, отчаян, бледен
над забравено познание - том със тайнствени слова.
Тъмен сън ме скри дълбоко, ала тихичко похлопа,
някой тихичко потропа на самотната врата.
"Гост - прошепнах, - вън похлопа на самотната врата.
Закъснял е вечерта."
Ах, аз помня много ясно на декември злия блясък,
върху пода как проблясва в пепел призрачна жарта.
Чаках утрото притихнал, взрян във книгата, опитвах
да прикрия, но не стихва тиха по Линор скръбта.
С името Линор дарена, тази, що е лъч в скръбта,
взе без име Вечността.
Лек, копринен шум донесе тежка пурпурна завеса.
Вля се, впи се в мене ужас, непочувстван досега.
Аз в сърцето си изгарях, но не спирах да повтарям:
"Гостенин е. Настоява той пред моята врата.
Късен гост е. Настоява той пред моята врата.
Закъснял е вечерта".
Но душата ми укрепна и решително изрекох:
"Сър или Мадам, простете, моля ви, ако греша.
Бях заспал така дълбоко, ала тихичко потропа,
тъй внимателно похлопа на вратата ми ръка.
На часа ще ви отворя и ще ви подам ръка!"
Вън ме срещна вечерта.
Ужасèн се взирах дълго, със съмнения изпълнен,
че сънувам сън мъртвешки, несънуван досега.
Знак ми даде тишината и в покоя непонятен
промълвих "Линор!", но мракът ме отпрати в самота.
Ехото "Линор!" отвърна и предрече самота.
Бе пустиня вечерта.
Тялото ми - трескав огън - стаята прие отново.
Чух похлопването властно, не тъй както досега.
По прозореца навярно нещо тропа непрестанно.
Нека видя този странник. Тайната да разбера.
Нека се смири сърцето. Тайната да разбера.
Вятърът и вечерта.
Разгневен, свалих капака от прозореца и сякаш
дързък порив тук изпрати Гарванът от древността.
Въздуха изпълни с плясък, без поклон влетя и кацна
със осанка благородна той на моята врата.
Върху бюста на Палада над самотната врата.
Стихна после с вечерта.
И внезапно тази птица в мен усмивка предизвика
с важния си вид и черни абаносови пера.
"Въпреки че си проскубан, зная, че си смел и ужас
на Плутон от бреговете носиш, птицо на Нощта.
Как е знатното ти име край реката на Нощта?"
Той изрече: "Вечността!"
Бях учуден и ме стресна отговорът неуместен.
Беше толкова безсмислен и неловък при това,
тъй като - се съгласете! - че не ви се случва често
чест да ви окаже птица върху вашата врата.
Птица или звяр окаян върху вашата врата
с име като Вечността.
Ала Гарванът, притихнал, от местото си не литна,
само с дума изповядал здрача в своята душа.
Повече не се обади и перо не трепна даже.
Плахо аз успях да кажа: "Няма никой у дома!
Ще си тръгне със мечтите утре сутрин от дома."
Той изрече: "Вечността!"
"Отговорът беше кратък - си помислих. - Вероятно
е единствното слово, произнасяно в беда.
Господарят му, обречен на страданията вечни,
с отчаяние на грешник е повтарял все това.
И надеждата си светла е погребал след това
в припева на Вечността.
Гостенина наблюдавах и с усмивка разгадавах,
а креслото си преместих срещу моята врата,
за да проследя по-лесно всички митове известни
и на птицата зловеща тайната да разбера.
Тайната на тази странна птица аз да разбера.
Смисълът на Вечността.
Бях изпълнен със догадки, нито звук не произнасях,
а на Гарвана очите ме горяха вдън душа.
И седях замислен дълго - в кадифен покой обгърнат -
на креслото си безмълвен под неясна светлина.
Чий покой в кресло безмълвно, под неясна светлина,
тя докосва - Вечността?
Въздухът бе плът нетленна, сред ухания неземни
долових на серафими стъпчиците да звънят.
"Бог утеха ти дарява. Чаша призрачна забрава,
клетнико, Линор тогава ще е спомен за света.
Пий до дъно и тогава ще презре Линор света.
Той изрече: "Вечността!"
"Пророк? Изчадие на ада? Спри, птицо или дявол!
Бурята ли те изхвърли изтощен тук на брега?
Тъжен жрец на Сатаната сред руините изпратен
в дом, където Ужас властва както в Галаад смъртта.
Позволи ми да узная, болка помни ли смъртта?"
Той изрече: "Вечността!"
"Пророк? Изчадие на ада? Спри, птицо или дявол!
Бог един са небесата и за двама ни съдба.
Там, в градините далечни, моят дух дали ще срещне
с името Линор дарена тази, що е лъч в скръбта,
ангелите, що дариха с името Линор в скръбта.
Той изрече: "Вечността!"
Знак да бъде за раздяла тази дума, черен дявол.
Връщай се отново в мрака, на Плутона там в нощта.
Тук перо да не остава от лъжливата ти слава.
Остави ми самотата - вън от моята врата.
Клюн изтръгвай от сърцето, сянката - от таз врата.
Той изрече: "Вечността!"
И не трепна, и не литна, и стои все още стихнал
Гарванът върху Палада над самотната врата.
Като в сън потънал черен демонът на мрака древен
сянката си хвърля сведен върху моята душа.
Няма повече да види утро моята душа.
Блясък нямa вечността.
Из бодрите пазарски кривини с дюкянчета с рекламна изповедност, край многоцветни, пъплещи тълпи, където царстват източните нрави, са те - една търговска катедрала с атавистичен резонанс... И хлътваш, и кънтиш из огласения й корпус, разведрен от белите фаянсови тезгяси, лъщящи с хлъзгави или бездвижни лилаволюспести, пихтиестозелени, и чернослузести, и воденистобели чудати същества в бездеен плен; с хриле и пипала, с очи и челюсти, създадени за съвършено друг - по-необвързан и по-искрен свят! Сега наподобяват една от сцените подир потопа (миг от бездънната невинност на морето). Но всичко туй е най-обикновено тържище - илюзорен диамант, зашеметяващ с отраженията си, играещи със своите светлинни арабески върху фаянсовите сводове... И всяко вмешателство на алегории е тук излишно.
ВПЕЧАТЛЕНИЯ ОТ ФЛОРЕНЦИЯ Терасите от кипариси! Светлината - с цветистата омайност на пейзажа! И втурва се, и грабва паметта картинната природа на Флоренция, позиращите паметници, вехтата и слънчева околност... Сам се врязваш във златно достолепие, почти докосваш римската десница на Вергилий. Пъстреещият здрач на катедралите с припламващи дълбоки стенописи и суетенето, тъй мимолетно (като открадване на пламъче на свещ), те водят из разказаната дивност на Ада и Чистилището... Да, страхът е минало и съвършен е тоя страх - самотен и достъпен - и чудесен! Бълбукане на слънце из дворовете и изгрев на овален ярък мрамор, наподобяващ мускул или жест, аркади в светлината на деня, сънливи и обтегнати мостове в божествената изтощена вечност... Как тежко е умът да надделее във прозорливото си лоно тези думи: "... на попрището жизнено в средата намерих се в лес тъмен по зла чест..."
