Борис Роканов&Francesca Woodman : СЪВЪРШЕНО ДИШАНЕ

Лебедът е бял, не защото се къпе всеки ден.

                                            Враната е черна, не защото се почерня всеки ден.

                                                                                                         Чжуан-цзъ

Francesca Woodman 

Francesca Woodman 

                                                  

Ръце измих едва сега,


водата точно черна блудстваше по бялото,

мивката повръщаше сапун.

Не знам дали да пиша за другарите от чистотата,

колко бързо улиците мият и – още как да пиша? –

нищожни са лъчите на едното слънце, което търси тях

Francesca Woodman

и нея –

моята ръка,

която готви

и пере,

сякаш майка

морето пере и пяната на нейното пране

нежните скали облива.

 Моята ръка е спусната над бъдещето,

ръката ми е похлупак на времето

и мъртва до момента, в който ще се спусне

и ще смаже жертвата, изградена в мисълта –

при треска, силни болки и агония, Ти

чувстваш моя допир

и аз повдигам те високо да се слееш с цветовете,

когато се отделям, когато се разделям, когато казвам:

СБОГОМ,Сбогом, сбогом,

когато пак до тялото стоя, което диша пак и пак говори,

когато наблюдавам танца на издишането със стъклата

и думи, изтънели пред ушите,

          

въздишките,

прозявките,

смехът,

сълзите,

модела на обувките:



Francesca Woodman

изскочих през устата,

изхлузен като макарон,

и с налчето одрасках езика и небцето.

Кръвта се стичаше през гърлото в стомаха –

вкусвах и отпивах чужда кръв.

В бялата тръба като ездач на асансьори

впивам хиляди безцветни нишки и летя,

летя с последни сили, като сезони, ускорени

неестествено.

Francesca Woodman

Мойто безпокойство е високото,

с твоя поглед ще разгледам ниското:

ти си маса,

ти си стол,

ти си пухени завивки,

Сизиф с крилата на Икар –

тръбата е огромен кръг и се въртиш,

и се въртиш, и се въртиш

без начало и без край

като комета, малка и голяма;

като природа, ниска и висока.

Спри,достатъчно, върни се.

Francesca Woodman 

Francesca Woodman