 |
| Paolo Roversi |
 |
| Paolo Roversi |
 |
| Paolo Roversi |
I.
Не мисля,
че познавам светлината,
а само своето око,
което гледа
как изправена се издължава,
докато се скрие и появи
отново.
Тялото си не познавам –
само го опипвам
със ръка,
която движи всичко.
Ще хвърля по едно око и там,
където никой не е хвърлял нищо.
| ||
Трябва нещо да се случи някъде
във тъмнината –
дали да пожелая
земетресението да се появи
като огромна бяла мечка
сред пустеещото бяло –
не, сега не искам земетресение да има,
някога навярно ще го пожелая.
Трябва нещо много тъжно да се случи.
Вода от чашата нададе вик –
свиреп и гръмогласен,
или муха във светлината,
странно късаше лъчите –
тогава ние със кревата се смалихме.
Лампата сама запали свойте двеста свещи,
очите грациозно клепнаха
и реших да медитирам.
Спокойствие и светлина – дишам навън.
Спокойствие и тишина – издишам навътре.
И твоя сън започва да се къса,
изтънял в малка прозрачна капка,
която чукаше тила му монотонно.
Спокойствие и тишина – дишам навън.
Спокойствие и светлина – издишам навътре.
 |
| Paolo Roversi |
Няма коментари:
Публикуване на коментар