 |
| John Rankin |
Нека ти направя тъмно минало
и със него ти ще оцелееш.
Нека ти направя малко жестове опиянени,
нека ти направя ураган и топъл вятър.
Аз искам да те изкрещя внезапно, да те изрека
с напевни думи –
сандалите на лятото подскачат
и фльорцата вода се чувства огорчена.
Мъглата, паднала на педя от крака ми
с бял саван обвива всичко живо,
а образът ти, образ до полуда, от плочките отскача
и странно ме привлича
с мистичните си физиономии и загатнати портрети
на лелка, на подпухнала готвачка, на принцеса,
станала отново Пепеляшка, на момиче с ореол
от лесни тайни, на пийнала Снежанка и какво ли още.
Сега да те представя на блудстващите рими
и да те облея с моите кошмари:
Момиче, кокиче, добиче, сестриче или братче на поета,
стигнал пределите на любовта –
това си ти, това си ти, това си.
На
устните ти подражавам и се пристрастявам
бавно
към гласа ти.
Сега да преживея зимата
и времето да надживея
със спомена за всичките жени,
радостни от слабостта ми,
и още повече да дрънкам глупости,
и глупаво да споря за изкуството
на птиците безсилни,
излегнали се на гърба на вятъра,
на вятъра, напомнящ мойте чувства.
Сега да преживея зимата
и времето да надживея
със спомена за всичките жени,
радостни от слабостта ми,
и още повече да дрънкам глупости,
и глупаво да споря за изкуството
на птиците безсилни,
излегнали се на гърба на вятъра,
на вятъра, напомнящ мойте чувства.
 |
| Steve McCurry |
Няма коментари:
Публикуване на коментар