ЕДВИН СУГАРЕВ: БОБИ РОКАНОВ ИЛИ ВЕЛИКОЛЕПИЕТО НА ЕДИН ПОЕТИЧЕСКИ ПРОЙДОХА

Marlene Dietrich, Edith Piaf

Докато четях великолепните стихове от “Великолепните”, си спомних разказа на автора им как подир три изложби го били приели в Съюза на художниците (и таз отломка нищожна от соц-карнавала била съществувала все още, виж ти!) и почти веднага го изключили, щото направил четвърта такава, с фрагменти от пролетарската класика на адаша му Ангелушев, не съвсем ангелически и благопристойно дорисувани. Бил се подиграл с класика, кощунствал с ненакърнимата му памет – това било всеобщото мнение на художническата гилдия, и то не другаде, а под тепетата, в баш художническия град. Какво ли ще да е поетическото такова, когато прочетат стихове от типа на “обичам шопската салата,/ когато вечерта смирено гасне” – или когато поетите от тепетата се видят как “постмодерно вървят с изплезени езици,/ понякога се спират и много дълго се целуват” – или пък, което е по-лошото, когато видят как пройдохата Боби Роканов вмества сякаш че самия себе си в стиха “една овца трогателно изпсува и напусна стадото” – и пророкува собственото си сбъдване със също тъй трогателни съвети за мълчание: “Казах на / поетите да спрат да пишат,/ казах на Уитман, на Дилан Томас, на Луис/ Гонгора,/ на Елиът и на Мишо, на Лорка, Маяковски и/ Аполинер./ Казах, че Боби Роканов скоро ще се появи и/ ще напише/ гениални стихове.”



In the summer of 1956, photographer Alfred Wertheimer gained fly-on-the-wall access to Elvis Presley just before the musician became a superstar

Тези стихове нямат нужда от панегирици – те панегиричестват сами за себе си. Великолепието им е отразено в заглавията, които сами по себе си са нещо като поетични предговори към пикаресковите стихотворения. “ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ, КОЕТО ПРЕРАЗКАЗВА ОТНОШЕНИЯТА НА НОЩНИЯ ПОЕТ И НЕГОВИТЕ ТРИ СЪПРУГИ, ЕСТЕСТВЕНО БИВШИ” – как ви звучи това заглавие например? Вагабонтски, естествено. Нощният поет може да има само бивши съпруги – като всяка една от тях е “тиха, набожна и смирена”, а липсата й се приема с възгласа “ура”; прочее битието на разтоварения от съпружества вагабонт е присмехулно осълзено – може би по съдбата на българските женици клети – той, оказва се, и талантливо плачел, за което не се свени да ни се похвали: “и напълни десет кофи сълзи, тоест цял живот плака,/ оказа се, че и плачът му се удава, както писането”.

Jean-Paul Sartre and Che Guevara

Тази присмехулност предизвиква – тя няма нищо общо с мрачната сериозност, с която българската традиция приема поета и неговото дело. Боби Роканов карнавалничи, подиграва се без всякакви угризения с тази сериозност и отказва да приеме себе си в подобна парадигма; точно обратното – присмива се и над себе си по същия начин, по който се присмива над света, оголвайки до кокал неговата гротескност, подлагайки цялата тази сериозност на гротескни демитологизации, подривайки възвишеното, додето се срути в абсурдното. Постмодернизъм? Прилежният литературовед лесно ще го разчете тук, не само в успоредяването на Дебелянов и шопската салата, но и в съседството на “две увиснали очи” с “душата на дете”, или в драстични стихове от рода на  “а колко сладко е да пиеш тъмна бира/ с насрания вампир от Трансилвания/ и да мачкаш на тъжната жена плътта й”.  И ще зацвили от възторг, когато види, че в цариградска тетрадка на поета става дума за “солунските двама братя/

Сюлейман и Мустафа”.

Роканов се отнася с презрително нехайство към престижната приложимост на постмодернизма към поезията – във функцията му на удостоверение за актуалност. По-скоро като че ли се опитва да реализира една мисия, завещана сякаш че от единствения мислим спрямо неговите стихове патрон – мисията на поета като “красив безсрамник” – красив в своя стриптийз, в своя ментален ексихибиционизъм. Имам предвид, разбира се, Констентин Павлов – името му впричем фигурира в едно от заглавията на “Великолепните” -  “ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА БАЩАТА  И МАЙКАТА И ЗА ПОЗИТЕ НА КОНСТАНТИН ПАВЛОВ”, което започва с драстичните абсурдистки-фройдистки стихове “Аз мога да съм ти баща,/ но искам ти да си ми майка / моя майка, майка/ гола,/ майка със очи и без очи.”

Позите на Константин Павлов, бащата, майката, вопълът “Кое да пренебрегна – себе си или живота?”, поетът като гарван, като “син на тъмнината”... Въпросите, които пораждат подобни стихотворения, рухват веднага под напора на тяхната абсурдистка без-отговорност. Може би единственият въпрос, който зее широко отворен след прочита на тези стихове, е какъв е техният хоризонт – и дали това е само глобалният присмех, меандрите на гротескното, което в своето низвергване приравнява субекта и обекта на поетичното? Зашлевява ли тази книга поредната плесница на обществения вкус – или естетическите предизвикателства са само мантия, под която се крият болката и ранимостта?

Joan Crawford, 1932

И да е така, никой няма да ни позволи да ги видим. Поне според мен Боби Роканов ненавижда повече от всичко самосъжалението, така че е излишно да дирим обичайното теле под неговите стихове – няма да го намерим. По-скоро става дума не толкова за раздаване на естетически плесници, колкото за метод, ако щете за бойна техника, която изисква да отговориш на абсурда с абсурд, да изобличиш абсурдното, като го повдигнеш на квадрат, да извадиш тънките му кости от плухестата плът на ежедневното – както между впрочем се случва още в първото стихотворение. Този метод има многопластови приложения в различните текстове от “Великолепните” – и ще си позволя само два примера, за да покажа как той работи, как клоунства, как си играе с поетичния език и драматургията на поетичните случвания. Във “ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА СПЯЩАТА КРАСАВИЦА, ЧУДНИТЕ Й СЪНИЩА И НЕЙНАТА ПРЕЛЮБЕЗНА ПРИСЛУЖНИЦА” се разказва приказката за една спяща красавица, която не се събужда до смъртта си, и за подмиващата я прислужница, която любезничи с цели поколения от прииждащи принцове – “затова бе любезна с принцовете/ и всяка година се изненадваше от нова бременност – / (една изненадана прислужница се оказа)”. Това любезничене именно поражда мита за спящата красавица, чрез неговото демаскиране приказката е обърната с главата надолу – и това може би би било достатъчно за всеки друг поет – но определено не е достатъчно за Боби Роканов. Самото преобръщане на приказката се оказва само метод, за да бъде демаскирана на свой ред курвенската история, бездарието на човешкото битие: както се ражда многобройната челяд на любезничещата прислужница, “така се роди и Великата Френска революция,/ Великата Октмврийска революция,/ и Великото  Преселение на братския еврейски народ/ от Азия в Америка и обратно”. Поетичното аз е присмехулно, но и принадлежащо към същата тази бездарност – всъщност съсъществуването на присмеха и бездарието е единствената възможна територия за неговата свобода – което ясно личи от лексикалните приложения на думичката “убивам” във “ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ДЕКЕМВРИ И ЗА РЕЦЕПТИТЕ НА САРИЕВИ”. Там тази дума е употребена първо за заколението на прасето, това олтарно действо на българската Коледа: “изядоха прасенцето, не му простиха, въпреки, че викаше горкото,/ а много го обичаха си спомням, докато растеше и трупаше сланина”, а след това и за самотния коледен секс на самия поет – в едно символично убиване и изяждане на собствената самота: “Поръчах си момиче преди да дойде Бъдни с вечерта/ и на два пъти убивах нейното разклатено достойнство,/ което се оказа трудно за убиване,/ аз убивах – тя умираше, аз убивах – тя умираше”.



Faye Dunaway (Network, Sidney Lumet, 1976)



Смисълът на тези стихове? А трябва ли изобщо да имат смисъл? Трябва ли той да може да бъде дефиниран, изведен, описан, анализиран – трябва ли тези операции да бъдат превърнати в юзда, трябва ли чрез тях да затъкнем студеното желязо в устата на поета? Трябва ли разбираемото да бъде възвеличавано, защото е достъпно за всеки квартален чичо, трябва ли да бъде окуражавана посредствеността, за да бъде спечелена за поезията публиката на Азис? Спомням си една от някогашните акции на Боби Роканов, осъществена – ако не ме лъже паметта – заедно с Ани Илков. Бяха отпечатали стихове върху опаковъчна хартия – същата хартия, в която се завиват банички и суджуци. Не бяха се погрижили обаче да ги направят по-разрибаеми за средно статистическите ядачи на банички и суджуци. Защо ли? Ами защото така. Или защото предпочитаха суровата стилистика на ЕСМ, бруталната присмехулност срещу озъбената балканска простащина:

“Ура! С босите деца на миналия век,

които лъскат нещото, което нямат, нямат, нямат, нямат,

нямат го и техните деца, Ура!”



Ernest Hemingway