Биньо Иванов: ДО ДРУГАТА ТРЕВА

Биньо Иванов

ДО ДРУГАТА ТРЕВА

До другата трева на мартеница ахнала
довиждане и всичко хубаво на всичко.
Дошъл е вятъра до края на гората,
разплетени са шепа паяци жестоки,
развързани са девет клони удушвачи,
а другите остават, защото няма време,
до другата трева довиждане и всичко.

До сто години дишах, до сто и петдесет,
но леко съм тъгувал, почти не съм горял,
и лакът съм порасъл, и педя път съм имал,
и колко съм бил верен, неверен и еднакъв?
Остава много нещо, защото няма време,
до другата трева довиждане и всичко.

Средречна песъчинка, светило на небето,
нахапана малина, ужилена забрадка,
начукан боб разсеян и лодка за морето,
и радио в ухото на тъжния съсед,
до другата трева довиждане и всичко.

(Ти падаш върху мене, черго, изтъкана
от януарски облак и вятър, свирил в лед
и всичко пак си идва, но ме заобикаля)

до другата трева,
до другата трева.

* * *

Дървената гъба,
на която мама кърпеше чорапи;
въздуха самотен, дето го наричат космос
всичко
на челото ми се връзва като кърпа.

Клонка се огъва по света наблизо,
към очите ми догряват свършени звезди...

Като ти подавам хляб,
ти давам
нещо:
с дървената гъба ти го давам,
с въздуха самотен.


Anjelica Huston

ВЯТЪР ИДЕ И АЗ ТЕ ОБИЧАМ

Вятър иде и аз те обичам,
изгрев вдига ръка, залез вехне,
облак съхне и аз те обичам.

Ти, прашинка слънчасала, капка,
от брадата на цигла паднала,
буква в ситно писмо на приятел,
устна момина, мамина мъка.

Бял-бял дядо седи на калпака си -
три балкана е мечки пресрещнал,
три балкана е мечки одрал,
да ръмжи на главата му рошава
в тия вечни войни с поганци.

Риба-янтърка лази към Дунава,
гдето, глътнали мрежите, рибите
думат трийсет и три езика.

Златобрада коза се възкачва
по реброто на Мусала
и се блъскат в рогата й облаци,
пощурели да палят морето...

Вятър иде и аз те обичам,
облак съхне и аз те обичам,
разпилявам се зарад тласъка
в езерата ти - сън под дланта ми,
зарад вимето на тревата ти
- и петлите по жарките покриви,
и комините, изпошарили
с дълги поздрави небесата ти.

Вятър иде и аз те обичам,
облак съхне и аз те обичам,
като легна - прегръщам те цялата,
ти, прашинка, в окото ми влезнала
за сълза,
и слънце от пътя ми.

Senta Berger, 1966