Борис Роканов: И СЕНКИТЕ НИ ТИХО ЩЕ СЕ СЛЕЯТ

Rosie Huntington-Whiteley photographed by Rankin

Mozart - Requiem 

И СЕНКИТЕ НИ ТИХО ЩЕ СЕ СЛЕЯТ

Заедно с влюбения стар декември си отива старата година.
Утре май ще колят Гошо, 
миналата зима Пешо се спомина,
набучиха му ножа на Красито роднините
и после свинско с праз, със зеле, със картофи – 
изядоха прасенцето, не му простиха, макар че викаше горкото,
а много го обичаха си спомням, докато растеше и трупаше сланина
в тяхното дълбоко село, на 30 километра от града, наречен Пловдив.
Това, че ходят хора и добитък по празничния ден
на уличките празни,
не означава нищо или значи само, че ходят хора и добитък.
Поръчах си момиче, преди да дойде Бъдни с вечерта,
и на два пъти убивах нейното разклатено достойнство,
което се оказа трудно за убиване,
аз убивах – тя умираше, аз убивах – тя умираше,
после си отиде с 30 лева, дори ми взе и телевизора, 
а аз останах сам с бутилката,
което ме направи още по-пиян. 
На Коледа изпекох цяла пуйка,
пълна с ориз и дреболии, по рецепта на Сариеви[1].

---

[1] Пловдивски интелектуалки, галеристки, широкоскроени и колоритни дами

Charlie Chaplin in A Night at the Show (1915)

Carmina Burana ~ O Fortuna | Carl Orff ~ André Rieu 

Борис Роканов: СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА НЕВЕРОЯТНИТЕ МУЛАТКИ ПРИ ШАТЛЕ



Abbey Drucker

Облаците дишат, после плачат, после цялото небе се смее

Nick Cave - Shoot Me Down 

Bolshoi Ballet School. Moscow, 1958

ЩАСТЛИВИ В НЕЩАСТИЕТО, НЕЩАСТНИ В ЩАСТИЕТО,

А ФРОЙД ДА СИ ГЛЕДА РАБОТАТА,

СМЯТА ЙОРДАН ЕФТИМОВ

Вибеке Тандберг, "Татко" 1 и 2

Има една легенда за отровния локум. Локумът, който винаги е отровен. Или онази смешка на Фройд, че жената не знаела какво иска. Как ще знае, като и тя е човек (а Фройд да си гледа работата)!
Между щастието и нещастието е един кур разстояние..., беше казал един поет. Или както ни представя нещата героят на Реймънд Карвър в “Какво говорим, когато говорим за любовта”: “Тази сутрин тя изля “Тийчърс” по корема ми и го излиза. Същия следобед опита да скочи през прозореца.”
Започвам с Карвър, а не с Грегъри Корсо или Чарлз Буковски, за да не си помислите, че говоря за някакво течение или едва ли не стил, в който Боби Роканов плува кучешката. Не, не плува изобщо, а се гмурка и дави. Дави, но накрая пак не е достатъчно удавен. Що се отнася до смъртта, нека забравим тази работа. Жив, мъртъв – кой знае? Кой знае.
Идиотско би било също така да говорим за постбитническа поезия, когато не ни е съвсем ясно какво значи битническа и имала ли е тя почва у нас. По-точно – знае се, че е имала почва, но дали някакво семе е прихванало, това вече ще е прекалено да се каже.
Факт е, че този начин на писане, при който поетът говори за себе си без защитата на едно обобщение за човешката душа, а така – като директно ексхибиционира, този начин да се търси честното казване е един от белезите на поезията на Боби Роканов. И той го свързва непосредствено с традицията на американските поети от времето след 50-те години на ХХ век. Гласът в тази поезия е глас на конкретен човек сред конкретните екскременти на цивилизацията. Той на тази цивилизация може само да й се издрайфа – и го прави, но пак не постига особено прочистване или, с други думи, катарзис. Боби Роканов практикува тази ексхибиция от поне двайсет години. И все по-дръзко обявява, че онзи пиян досадник, който се смее на зле имитирания свян на ученичките, е само той и никой друг. Лично той.
Архимодел на барда (и до голяма степен антибарда) е Омир, певецът, който раздухва някакви свещени разкази, но понеже е варварин – по варварски е и открит. Боби Роканов е един от най-изпечените митотворци, които познавам. Но и един от още по-най-изпечените рушители на митове. Митът, който никога не ще разруши, естествено е за поета, комуто всичко е позволено. Позволено е най-вече да бъде жесток – към бедните душици, към бездарието на човешкия и нечовешкия свят, към себе си. Да бъде презрителен. Да бъде демоничен бог, който ще те приближи – и тогава можеш да очакваш всичко. Да те погали по главата, за да те утеши, или да ти захапе ухото, защото не чува. Кой не чува – ти или той? Все едно – някой не чува.
Неговият герой е страдащият Озирис. Той се мъчи от болки, реве като ранена пантера, но в същото време знае, че по пътя на ритуалната си смърт и прераждане ще спаси човека.
Хората са вечно нещастни. О, той знае това. Хората обаче не са недоволни от себе си. О, той никога не ще се примири с това странно отде появило се късогледство. Можете да смятате като факири, но когато се спихнете, заложили заради утехата на наяждането цялата си вътрешност, тогава сте странно безпомощни.
Боби Роканов пуска кръв. Боби Роканов си поръчва димяща чаша пред смаяните погледи на онези, които се правят на хора. Гаврътва я, но кой знае защо след първите гърчове, след пяната по устата, се надига като супермен и изфирясва.
Това няма как да бъде разбрано. То е твърде гадно.

Kind of a Woman - Nancy Sinatra

Любэ

СЪНЯТ НА СПЯЩАТА КРАСАВИЦА, ИЛИ ЗАЩО ПО-СТАРИЯТ ПОЕТ РОКАНОВ

И ПО-МЛАДИЯТ ХУДОЖНИК РОКАНОВ СИ ПРИЛИЧАТ,
РАЗСЪЖДАВА ВЛАДИМИР ЛЕВЧЕВ

Владимир Левчев представя Борис Роканов в качеството му на художник в галерия "Любимо", Благоевград, "Ангелушев&Роканов",2008


Iyeoka "Say Yes"

Думите на Боби Роканов приличат на кафяви и сиви обли камьни, които
прибоят е натрупал, увенчани със солена пяна и миризливи водорасли. Те
не са камьни, одялани и слепени в амбициозен, целеустремен градеж. Не
са дори и камьните, които Фьони... безнадеждно мьти и им измисля бьдещ
живот. Те са някак естествено разпилени в пастелна хармония. В тях има
ироничен (и самоироничен) наивизьм, детска жестокост, предразумно
мучене, някаква своеобразна естественост...
Спомням си мьгливото утринно сльнце на булевард „Стамболийски" през
80-те години и една шкембеджийница на площад „Вьзраждане" в София,
кьдето с Боби Роканов пиехме бира, след като цяла нощ бяхме
разрушавали (тогава младите си) тела с алкохол и какво ли не.
Понякога стихотворенията на Борис Роканов са определено
автобиографични (като „Великолепно стихотворение, което преразказва
отношенията на нощния поет с неговите три съпруги, естествено бивши",
понякога, през съня и гротеската, достигат до неочаквани философски
обобщения (както е във „Великолепно стихотворение за спящата
красавица, чудните й сънища и нейната прелюбезна прислужница"), или по
драстично провокативен начин изразяват своеобразна културна
принадлежност, или желание за културна принадлежност, на поета ( както
е вьв „Великолепно стихотворение за бащата и за майката и за позите на
Константин Павлов")
Не мисля, че поетът Борис Роканов принадлежи кьм някакво по
комсомолски стандартизирано „поколение". Макар че като цяло това е
една „постмодерна" в бьлгарския смисьл, т.е. пост-комунистическа
поезия, но много специфична, негова си. Тази поезия по-скоро може
регионално да се присъедини кьм една кюстендилска школа. Разбира се,
под кюстендилска школа не разбирам всички добри бьлгарски поети, родени
в Кюстендил. Например Георги Белев и Кирил Кадийски не са, в този
смиьл, кюстендилски поети, макар че произхождат от древния град. Това,
за което говоря е една своеобразна „зад-умна" и експресивна поетика,
каквато имат Биньо Иванов и Екатерина Йосифова.
Миналата година се върнах в България след 13-годишно отсъствие. Открих
големи и неочквани промени. Една от тях беше, че кюстендилският поет
Борис Роканов се е превърнал в пловдивския художник Борис Роканов.
Разбира се и вторият, както първия, беше хем по детски наивен, хем
крайно провокативен, изпитващ постоянно границите на допустимото,
вьзмутителен и кощунствен за някои. Но не провокативността на колажите
му (подобни в известен смисъл на колажите на рап-изпьлнителите, които
си позволяват да крадат от интернет чужди песни за „бекграунд" на
своите речетативи) и не неговият концептуално-ироничен наивизьм, а
усещането му за цвят и тоналност е това, което прави неговата живопис
нещо повече от „плесница за обществения вкус". В този смисъл
по-старият поет Роканов и по-младият художник Роканов си приличат.
Непреднамерено разхвърляните, огладени само от водата на
безсьзнателното думи – като камьните на прибоя – се свьрзват в една
естетически убедителна тоналност в иначе странната поезия на Борис
Роканов.

тъжният автор,

"Ангелушев&Роканов" галерия "Любимо", Благоевград, 2008

Iyeoka - Testify feat. B.Cap

Боен клуб

Iyeoka - The Yellow Brick Road Song 

Ани Илков, Владимир Левчев, Борис Роканов, "Аполония",1989

Я служу России 

Великолепно стихотворение за родопските помаци, за Никола Вапцаров, за Т. Марков и за Весела с тъжния поглед, или порно в Сульовска

Rose McGowan photographed by Ellen von Unwerth

И градът си събува без свян панталоните...
Трите месеца свършиха. Няма път за към село.                                       Из „Балада за момичето от село”,Тодор Чонов

Няма! Наебаха ни и сега ни е срам да се върнем!
                               Писмо на Тодор Чонов до мен по повод горното
                               стихотворението

Ти така се учудваш, сякаш не знаеш какво е да те натеглят.
Никога ли не си си изпускал сапуна в банята?

Друго писмо на Тодор Чонов до мен по повод
„Балада за момичето от село”

„Майко,
Фернандел[*] убит!
Фернандел
зарит в земята!
Фернандел
го няма днес!
Фернандел
лежи в полята
пред стените
на Мадрид.”

Тома Марков, при представяне на негова книга в
пловдивски клуб, когато реши да цитира Вапцаров

„Той бе толкова добър,
те защо ми го убиха?”

Никола Вапцаров

„Аз го мислех за лесбийка, тя се оказа – педераст!”

Юлиан Папазян, фронтмен на „Читалня №1”

„Кажи ми сестро, де е Караджата?” ето на - и сега настръхнах."

Някакъв анонимен пич от форумите в интернет размечтал се за тройка

Люпят порно като семки помаците от село Джурково,
най-после цивилизацията дойде с кабеларките в Сульовска[**],
„много му е мек на негъра от телевизора, това да го държиш и да го вкарваш – не е работа,
силикон е братче”, приказва си помакът и свисти в гората, докато коси ливадите
и с три овце спасява своето Айше и своя свят от кризата.
Накрая козата го отнася, дашното магаре или леля Лейла Милионерката
(в случая Лейла е милионерка от тежък сексуален труд или по-точно,
от производство на свирки) –
в обора на Мехмед лихваря, познат във обществото като Митю Бабата, –
в обора – публичния дом на махала Надежда (някакъв зевзек така е кръстил Сульовска) –
природа, къщи, камък, красота.
По времето на манатарката
леля Лейла излиза заедно с гъбата в гората
по околните бърчинки[***].
Помаци, цигани и турци с найлонови торбички с гъби чакат
леля Милионерката да цъфне като майска роза,
понесла раница и петлитрова бутилка с вода,
тоест банята си носи с нея,
явно е работила в Гърция, или в някоя друга цивилизована страна,
и вече знае, че без баня секс не става,
гледала е нещо там,
баба, дядо или внуче.

Селата нямат история (Шпенглер), там има само похотливи добичета,
селските анклави пъшкат като натоварени със похот сливи,
като опустошени ябълки и гневни круши, като четирите страни, наречени посоки;
като изсипани в боклука
гневни Коледи,
олющени Природи,
изтърбушени Морета,
природа, къщи, камък, красота.

Весела със тъжните очи още плаче за Италия,
за онези осем дълги и празни години в миланските весели стаи,
и за чувалите тежки оргазми, които забрави да си донесе в Пловдив.
Остана много бедна на оргазми бедната Весела с тъжния поглед.

Вапцаров, работникът-поет се мъчи да си спомни филма,
където той и Грета се целуват.
Какво се случи след това?
Къде заведе актрисата с колата?
Какво й сложи в топлата ръка?
С какво довърши любимият на Грета Джон[****]?
С кама или с цвете?
На тези сакрални въпроси, отговорите са:
А. Целуна и подхвана за гъза
Б. На два километра извън града
В. Пенис
Г. С кама

Ето, по този начин завършва стихотворението, с кама.
И със цветето на къдравата Гретхен.

[*] Френски комик

[**] Махала на Джурково

[***] Хълмчета

[****] Лирични герои на Никола Вапцаров от стихотворението „Кино

Asia Argento

Борис Роканов и пловдивската лудница

Автопортрет

 “Борис Роканов е не само най-големият български поет,  но и явление в съвременната българска живопис.”

Свилен Блажев

Из "13 състояния на една изкуствоведка", 2007

Aerosmith - Crazy 

Из "13 състояния на една изкуствоведка", 2007

 

Из"Следобедът на един фавн", Борис Роканов, 2005

Из "13 състояния на една изкуствоведка", 2007

"Живописец по истинкт, Борис Роканов избира най-високия цветен регистьр. Експресивен до крайност рисуньк, остьр и проницателен. В платната прелива неприкрита чувственост. Да живописва, за Роканов е пльтска наслада. Неговите голи тела изльчват сладострастно сияние. Хармониите сливат изтьнчеността сьс снобизма, но в тях няма място за вулгарност. Постекспресионист без аналог, Роканов трябва да бьде видян в новия му проект, инспириран, този пьт, от класическата литература."
Свилен Блажев
 

Из "Борис Роканов и пловдивската лудница", 2006

Проектът "Борис Роканов и пловдивската лудница" стартира на 26 април 2006 в Пловдив и ще приключи на 31 октомври в София, в залата на "Шипка" 6, по време на годишната изложба на СБХ "10x5x3".

Двадесет и четири абнормални творци (шизофреници, циклофреници и аутисти) рисуват върху 3 платна с размери 250/150. Целта е да се създаде концептуален цикъл живопис въз основа на 3 мои рисунки, разположени върху две пердета и един чаршаф. Съответствията са много искрени, превеждането на семпли мотиви в "професионална живопис" придават особена мотивация и нов смисъл на заниманията с изкуство. Работите на "лудите" имат и концептуален и чисто човешки смисъл. Абнормалните творци работят усилено и със сигурност щe изяснят смисъла на диалога си до откриването на изложбата.

Кураторът Руен Руенов подготвя и каталог за "Борис Роканов и пловдивската лудница", който трябва да бъде готов до откриването на 31 октомври на "10x5x3".

Из"Следобедът на един фавн", Борис Роканов, 2005

"Докато лудите се налудуваха, българското изобразително изкуство вече не е същото.", Светлин Русев

 N' RosesGuns N' Guns N' RosesRoses

БОРИС РОКАНОВ Е САМ СРЕД ЕНИГМАТИЧНО МНОЖЕСТВО ОТ ТЪЖНИ САМОТНИЦИ,

ТВЪРДИ ПЕТЪР АНАСТАСОВ

foto Jan Hronsky

В родната литературна действителност битува стар парадокс: много поети се идентифицират в сравнението със свои себеподобни. В известен смисъл това се е превърнало и в норма на залинялата критическа мисъл – поетите се групират в безпринципни... естетически обединенения, скупчват се под тематични шапки, та и под шапки на вестници, обособяват се под измислени идеологически небеса. Всичко това непрекъснато възпроизвежда едно енигматично множество от тъжни самотници. Сякаш поетът не може да бъде сам! Сякаш поетът, всъщност, не е жестоко сам, съдбовно сам, прокобно сам! Десетилетия наред цитираме с бохемско високомерие стиха на Куазимодо: „Човек е сам върху лицето на земята, пронизан от единствен слънчев лъч...”, и продължаваме да бягаме от самотата си като от натрапена работа. А работата на е поета е в самотата. И още: идентификацията на поета е в неговата неповторимост, сиреч, в неговата различност, в неговата обособеност, в неговата самота. Това не се постига нито с интелектуални, нито с емоционални усилия. Това е написано върху челото.
Това е написано върху челото на Борис Роканов и този знак се пренася върху белия лист на неговата поезия, както детето пренася върху земята изумителните сигми на своето прохождане.
Поезията на Борис Роканов е безхитростна, честна, чиста и безкористна като походка на дете. Опазил ме бог да опростявам генезиса на тая поезия, коята зад привидно наивистичната си достъпност крие неподозирани нравствени провокации, социални енергии и философски прозрения.
Винаги съм смятал, че за да харесаш една конкретна поезия, е необходимо да обичаш въобще поезията. Ето защо на онези, които признават, че не разбират поезията на Борис Роканов, аз задавам един симетрично искрен въпрос: „Господине (или Госпожо), а вие обичате ли поезията?”



Courtney Love

Sinéad O'Sinéad O'Connor
Sinéad O'Connor

                                                                                   

Tamara de Lempicka&Борис Роканов: ТРЕПЕТ

Тя подтичваше смирено и разтърсваше меса -
къде отиваш, драга моя,
от детската градина ли се връщаш?
Откривам ти, че си красива и голяма
и трите дини под мишницата стискаш -
кой ще ги открадне, драга моя,
вятъра или полето със цветята?
Сладкопойна чучулига в сладкопойния си глас се цъкли,
премрежва конците и очите й не виждат нищо.
Малкото перо е твое,
то в краката ми се мята.

Tamara de Lempicka

Nneka

Tamara de Lempicka



Борис Роканов е бохем и писател, влюбен в жените, рисуването и четирите си деца

Борис Роканов е роден през далечната 1961 г. в Кюстендил. Само поради факта, че е бил слаб ученик и имал много свободно време, започнал да пише и рисува, което продължава да прави и досега.
Автор е на 4 стихосбирки, 2 литературни анкети (с Блага Димитрова и с Екатерина Йосифова), две детски книги и на сборника „ Стих и четка“. На 7 живописни изложби в София (галерия „Арт 36“), Пловдив („Аполинер“), Варна („Буларт“) и Бургас („Богориди“). На 10 февруари ще открие изложба живопис, наречена „Изложбата“ в столичната галерия „Мургаш“.Живее и работи в Пловдив. 

                                                 http://www.youtube.com/watch?v=l-iAS18rv68&feature=relmfu

Като какъв човек се определяте?

Добър, толерантен и много талантлив.

Какво ви зарежда?

Мисълта за четирите ми деца. Искам те да са щастливи и успешни, а това донякъде зависи и от мен. Затова едновременно съм щастлив, мотивиран и депресиран, каквито са били, предполагам, и ренесансовите художници.

Какво ви радва?

Дребните неща и щастливите хора.

Какво ви натъжава?

Провалите и неразбирането.

Какво ви разсмива?

Парадоксите.

Какво ви вбесява?

Липсата на пари в ситуации, които изискват само пари, за да получат разрешение.

Нещото, в което вярвате абсолютно.

Вярвам в себе си.

„Спасителните“ ви места?

Кримките и холивудските екшъни.

Нещата, които ви предизвикват в областта, в която работите?

Съпротивата - щом я има, действам настъпателно.

Книгите, които бихте прочели?

„Към себе си“ на Марк Аврелий, „Пътят на Дао“ на Лао Дзъ и „Владетелят“ на Николо Макиавели.

Три места в интернет, които посещавате най-често?

Мястото е едно - виртуалните галерии.

Откъде научавате новините?

Доколкото има новини: от Бареков - сутрин и от Коритаров - вечер.

Какво правихте последния уикенд?

Водих две от децата си на кино, после разгледах какво са изнесли антикварите на седмичната им сбирка в едно пловдивско ресторантче. Често присъствам на техните пазарлъци. Развличат ме шмекериите им.

Море или планина. Защо?

Предпочитам морето. Тълпата ме забавлява, а през лятото морето е нейната държава. Обичам да разгадавам неистовия хъс на местните да ти вземат парите, без да ти дадат секунда време да се огледаш.

Страната, която ви е направила най-силно впечатление?

Чехия с очарованието на Прага.

Филмът, за който с удоволствие си спомняте?

„Армията на Бранкалеоне“, също „Енджанайка“, „Прераждането на самурая от мрака“, „Гепи“.

Най-хубавият концерт, на който сте присъствали?

Концертът на „Бело дугме“ в Кюстендил, началото на 80-те.

Малка лична история, която бихте разказали?

На откриването на изложбата ми във Варна, „неприятният татарин“ Людмил Станев обобщи, че съм късен експресионист, но понякога ставам и ранен - зависи от часа, в който се прибирам вкъщи.

Shirley MacLaine, 1960

КАПИТАЛ

/ЛИЦА

Борис Роканов:ФОНЕТИЧНО УПРАЖНЕНИЕ ЗА ЛЮБОВТА

ИЛИ

ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА СЕВИЛСКИЯ БРЪСНАР

И НЕГОВАТА МИЛА ЛЕЛЯ

Sophia Loren 

                                                                                  

 Защо, когато казвам бръснене,                            

 ми се привиждат музиканти?

                                                                                                                          Румен Денев

                                                                                

http://www.youtube.com/watch?v=Wt4JSRHIKYk&feature=related

Не знам какво се случва напоследък,

но хората много обичат да се убиват и  да палят чуждото благополучие.

1.

Ще започна да говоря празни приказки

и ще се опиянявам от изкуството на лявата ръка,

която търси дясната,

ще преведа поезията през кръстовището на Сточна гара,

през булеварда при 4-ти километър,

през Хисарлъка и ще спрем  на “Ангел Кънчев”5  в Кюстендил.

Милата Поезия пак е овдовяла,

но гласът и все така е силен, очите все така са бистри,

онези там с лопатите работят, а ние с нея в леглото правим чудеса,

(вдовица, обаче нашата вдовица)

или нашето време срещу тяхното време,

или тяхното сбъркано време срещу нашето весело време.

Той е грозно погрознял,

тя е все така дръжлива.

Helena Rubenstein, photo by Nina Leen 

2.

Севилския бръснар е едно съсухрено старче,

и съвсем естествено е, че  леля му отдавна е умряла,

но му се привижда вечер като млада –

той е бебето, което търси млякото на своята леля,

дори когато бръсне нощите и дните, той се носи като призрачен Сизиф

с десет километра оглупяла пяна

със сто и две изваяни крачета,

а над тях, каква осанка,

колко еротично днес се е изтегнала Луната –

да вземеш нещо, да събориш чаша, да убиеш осем часа,

да се претърколиш,

тези сладки стари грейки,

днес продават чудеса:

И още търся нейната любов,

която тя не знае къде е скрила, заспа и я остави някъде,

под възглавницата сигурно е любовта.

Какво да кажа за недоучилите майки, за техните бащи и майки,

за великолепните череши, за нисичката красота?

Днес ми се говори за мойте златни дъщери, за великолепните момичета

на тати.

(Намерих нейната любов забравена в една пазарска чанта,

подържах я в ръце,

после върнах я обратно в портмонето.)

Salvador Dali and Coco Chanel 

3.

Те отказаха хляба и цигарите, за пиенето да не говорим, не пият вода,

обичат да пият ирландско уиски, или мислят, че обичат ирландско уиски,

затова не пият нищо, много скъпо го продават в магазините  уискито.

Оказа се, че може и без пиене, както се оказва напоследък,

че е възможно и без любовта.

Добрата стара Англия, както изтърси един стар рокаджия от Поморие,

още става за това и онова,

отлежала, но добра на вкус,

(това го пиша само заради логиката на стихотворението –

аз не харесвам остарели жени).

Нещо е имало между тях, между стария рокаджия и старата Англия,

сигурен съм,

но нещото не е секс в никакъв случаи,

може би са яли качамак и са слушали блус, или подобни дивотии.

Сега уча английски, преподава ми един също толкова стар наркоман, завършил Руската,

това е почти същото като идеята да поживея два-три месеца в Истанбул,

за да поупражнявам английския.

Така.

Май че стихотворението трябва да завърши така.

Сена, Париж,1932 

Борис Роканов:ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ, КОЕТО РАЗИСКВА ПРОБЛЕМА

ЗА ЦИГАРИТЕ

И ЛЮБОВТА, ИЛИ, ЩОМ СВЪРШИХА ЦИГАРИТЕ, СВЪРШИ ЛЮБОВТА

Marilyn, photographed by J.R. Eyeman 

                                               


                                        На мене истината грозна не ми трябва, 
                                        ази съм я виждал как спи, как пере, как обядва ...  
                                                                        Кръстьо Пишурка, "Мармалад"

                                           И под стрехи техни    
                                           страшни, страшно
                                           кряската кукумявки...
                                                                       Григор Пърличев, "Кукумявки"

                                         Всеки чука всеки ...                                                   
                                                                    Диана Маркова, "Дълбоко в Дупница"

                                          И ази бех кат вази;
                                          решителен и смел,
                                         и хвъркаше високо
                                         мисълта като орел.
                                                                     Стефан Стамболов, "Пияница"

Това, което трябва да се случи,
няма да се случи,
това, което трябва да отмине,
няма да отмине,
ще остане вкъщи.
Всичко трябва да си иде, както и дойде - 
разсипано и сиво,
голо и съвсем щастливо,
лекичко събудено и много онемяло,
с песничка в джоба
и захаросана съдба.
Някой някого целува,
някой някого сънува
с чудните сълзи на спомените лихи,
с мириса на голия обяд.
О, колко сладко е да бъдеш тъжна,
а колко сладко е да пиеш тъмна бира
с насрания вампир от Трансилвания
и да мачкаш на тъжната жена плътта й;
о, стари духове на бардове и поетеси,
елате да отворите вратата и ми дайте 10 лева,
защото Краси я вълнува тази цифра - 
тя е хубав, здрав и сочен пловдивски домат - 
тя търси винаги на баницата мекото,
тя търси вече и голям талант на Боби Роканов.
Любов между бедни - драматична
                                                            любов,
винаги следва убийство от страст.