 |
| Борис Роканов с кучето Иво |
ЗА СОФИЯ И АХМЕД , И ЗА ПОЕТА ЖАН ОТ ФРАНЦИЯ, ИЛИ ЦАРИГРАДСКА ТЕТРАДКА
В 3 сутринта започнах да пиша това стихотворение
в градинките около двореца "Топкапъ" в Истанбул,
и затова стихотворението ми изглежда тъмно и мрачно,
а може и да не изглежда, да e такова - не знам.
1.
Обувките на най-големия поет са бледи и лъщят
сред мазните като банички баби от Хвойна,
усмихнати като мастилено петно,
с глас на ядосани малини,
които се държат добре във обществото -
състрадателни като круши и сладострастни като тикви,
тръгнали по правия път.
Вимето им е пълно с прясно мляко от Павелско,
което скача сред влюбени легени и пере, какво пере?
Ура! с легналия Истанбул,
Ура! С босите деца на миналия век,
които лъскат нещото, което нямат, нямат, нямат, нямат,
нямат го и техните деца, Ура!
Гологладните младежи на Европа
обикалят изстраданата география на Истанбул
и пият фреш със баклава.
Моля ви, вземете десет реда сълзи oт голите гърди на стара София -
(онази къдрава туркиня с опънатото шалче
може да ме приласкае, да ме погали по корема и да каже:
машалла, Борисе).
Кого ли псуват ходжите от минаретата на Истанбул -
те са просто шум от Ориента в седем сутринта -
на кого ли чуруликат вьв ухото тези брадати господа,
на кого нашепват страстните си звуци -
те са просто шум от Ориента в седем сутринта.
Защо бе, братко мой, черешо свидна и добра,
не си оправиш зъбите?
Славеите пеят така, значи са пили ракия, значи са яли
пикантни меса с много люти рози, люляци и карамфили.
И скачат с левия си крак така, както Теа,
която е на 5 годинки.
Стрелките на деня показват януари,
месецът, когато госпожа Караахмед си загуби гласа
в една детска градина, до масичката със играчките,
едно дете го намери и го изяде,
и така госпожа Караахмед остана без глас,
а ходжите пееха.
Тази огромна загуба много ми напомня
за едни български поети,
които си загубиха гласа на Централна гара
и сега са като риби на сухо,
т.е. само си отварят устите.
Гологладните младежи на Европа
обикалят изстраданата география на Истанбул
и пият фреш със баклава.
2.
Със всеки понеделник идва зимата,
когато бримките се късат по гърдите,
а дългокраките съдби отварят крановете на чешмите,
най-вече крана с топлата вода -
ах, разпънатата ни храна е с формата на любовта.
Пиленцето блее, бебенцето плаче,
времето люлее малкото юначе.
После солунските двама братя
Сюлейман и Мустафа
лягат във краката на един безкрайно талантлив поет.
Всеки наш косъм тежи осем тона, мила.
Над Немската чешма
наместо стихове
избелели чайки падат като листопад
над плахите джамии
със снежните шалвари
и омекналите колена.
3.
Буквално се търкалях по килимите на Синята джамия,
буквално се търкалях и
в Новата джамия,
търкалях се и в джамията на Баязид -
сега седя между София и Ахмед
и им преча да се запознаят,
да се целунат нежно и да се
прегърнат ей така.
Те са котките на Истанбул с неговите тъмни страсти,
те са сричките на Истанбул
като простряното пране от мойто детство.
Гологладните младежи на Европа
обикалят изстраданата география на Истанбул
и пият фреш със баклава.
4.
Зимата отново идва твърде късно
като стихове на поета Жан от Франция,
който по-бледен от снега, умря от настинка
и от магарешка кашлица.
Многото лета правят многая лета.
Ура!
Ура! с легналия Истанбул,
Ура! С босите деца на миналия век,
които лъскат нещото, което нямат, нямат, нямат, нямат,
нямат го и техните деца, Ура!
Bir Sana Bir de Bana -BaBa ZuLa
Няма коментари:
Публикуване на коментар