 |
| foto Jan Hronsky |
В родната литературна действителност битува стар парадокс: много поети се идентифицират в сравнението със свои себеподобни. В известен смисъл това се е превърнало и в норма на залинялата критическа мисъл – поетите се групират в безпринципни... естетически обединенения, скупчват се под тематични шапки, та и под шапки на вестници, обособяват се под измислени идеологически небеса. Всичко това непрекъснато възпроизвежда едно енигматично множество от тъжни самотници. Сякаш поетът не може да бъде сам! Сякаш поетът, всъщност, не е жестоко сам, съдбовно сам, прокобно сам! Десетилетия наред цитираме с бохемско високомерие стиха на Куазимодо: „Човек е сам върху лицето на земята, пронизан от единствен слънчев лъч...”, и продължаваме да бягаме от самотата си като от натрапена работа. А работата на е поета е в самотата. И още: идентификацията на поета е в неговата неповторимост, сиреч, в неговата различност, в неговата обособеност, в неговата самота. Това не се постига нито с интелектуални, нито с емоционални усилия. Това е написано върху челото.
Това е написано върху челото на Борис Роканов и този знак се пренася върху белия лист на неговата поезия, както детето пренася върху земята изумителните сигми на своето прохождане.
Поезията на Борис Роканов е безхитростна, честна, чиста и безкористна като походка на дете. Опазил ме бог да опростявам генезиса на тая поезия, коята зад привидно наивистичната си достъпност крие неподозирани нравствени провокации, социални енергии и философски прозрения.
Винаги съм смятал, че за да харесаш една конкретна поезия, е необходимо да обичаш въобще поезията. Ето защо на онези, които признават, че не разбират поезията на Борис Роканов, аз задавам един симетрично искрен въпрос: „Господине (или Госпожо), а вие обичате ли поезията?”
Това е написано върху челото на Борис Роканов и този знак се пренася върху белия лист на неговата поезия, както детето пренася върху земята изумителните сигми на своето прохождане.
Поезията на Борис Роканов е безхитростна, честна, чиста и безкористна като походка на дете. Опазил ме бог да опростявам генезиса на тая поезия, коята зад привидно наивистичната си достъпност крие неподозирани нравствени провокации, социални енергии и философски прозрения.
Винаги съм смятал, че за да харесаш една конкретна поезия, е необходимо да обичаш въобще поезията. Ето защо на онези, които признават, че не разбират поезията на Борис Роканов, аз задавам един симетрично искрен въпрос: „Господине (или Госпожо), а вие обичате ли поезията?”
 |
| Courtney Love Sinéad O'Connor |
Няма коментари:
Публикуване на коментар