Докато четях великолепните стихове от “Великолепните”, си спомних разказа на автора им как подир три изложби го били приели в Съюза на художниците (и таз отломка нищожна от соц-карнавала била съществувала все още, виж ти!) и почти веднага го изключили, щото направил четвърта такава, с фрагменти от пролетарската класика на адаша му Ангелушев, не съвсем ангелически и благопристойно дорисувани. Бил се подиграл с класика, кощунствал с ненакърнимата му памет – това било всеобщото мнение на художническата гилдия, и то не другаде, а под тепетата, в баш художническия град. Какво ли ще да е поетическото такова, когато прочетат стихове от типа на “обичам шопската салата,/ когато вечерта смирено гасне” – или когато поетите от тепетата се видят как “постмодерно вървят с изплезени езици,/ понякога се спират и много дълго се целуват” – или пък, което е по-лошото, когато видят как пройдохата Боби Роканов вмества сякаш че самия себе си в стиха “една овца трогателно изпсува и напусна стадото” – и пророкува собственото си сбъдване със също тъй трогателни съвети за мълчание: “Казах на / поетите да спрат да пишат,/ казах на Уитман, на Дилан Томас, на Луис/ Гонгора,/ на Елиът и на Мишо, на Лорка, Маяковски и/ Аполинер./ Казах, че Боби Роканов скоро ще се появи и/ ще напише/ гениални стихове.”
Тези стихове нямат нужда от панегирици – те панегиричестват сами за себе си. Великолепието им е отразено в заглавията, които сами по себе си са нещо като поетични предговори към пикаресковите стихотворения. “ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ, КОЕТО ПРЕРАЗКАЗВА ОТНОШЕНИЯТА НА НОЩНИЯ ПОЕТ И НЕГОВИТЕ ТРИ СЪПРУГИ, ЕСТЕСТВЕНО БИВШИ” – как ви звучи това заглавие например? Вагабонтски, естествено. Нощният поет може да има само бивши съпруги – като всяка една от тях е “тиха, набожна и смирена”, а липсата й се приема с възгласа “ура”; прочее битието на разтоварения от съпружества вагабонт е присмехулно осълзено – може би по съдбата на българските женици клети – той, оказва се, и талантливо плачел, за което не се свени да ни се похвали: “и напълни десет кофи сълзи, тоест цял живот плака,/ оказа се, че и плачът му се удава, както писането”.
Тази присмехулност предизвиква – тя няма нищо общо с мрачната сериозност, с която българската традиция приема поета и неговото дело. Боби Роканов карнавалничи, подиграва се без всякакви угризения с тази сериозност и отказва да приеме себе си в подобна парадигма; точно обратното – присмива се и над себе си по същия начин, по който се присмива над света, оголвайки до кокал неговата гротескност, подлагайки цялата тази сериозност на гротескни демитологизации, подривайки възвишеното, додето се срути в абсурдното. Постмодернизъм? Прилежният литературовед лесно ще го разчете тук, не само в успоредяването на Дебелянов и шопската салата, но и в съседството на “две увиснали очи” с “душата на дете”, или в драстични стихове от рода на “а колко сладко е да пиеш тъмна бира/ с насрания вампир от Трансилвания/ и да мачкаш на тъжната жена плътта й”. И ще зацвили от възторг, когато види, че в цариградска тетрадка на поета става дума за “солунските двама братя/ Сюлейман и Мустафа”. Роканов се отнася с презрително нехайство към престижната приложимост на постмодернизма към поезията – във функцията му на удостоверение за актуалност. По-скоро като че ли се опитва да реализира една мисия, завещана сякаш че от единствения мислим спрямо неговите стихове патрон – мисията на поета като “красив безсрамник” – красив в своя стриптийз, в своя ментален ексихибиционизъм. Имам предвид, разбира се, Константин Павлов – името му впричем фигурира в едно от заглавията на “Великолепните” - “ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА БАЩАТА И МАЙКАТА И ЗА ПОЗИТЕ НА КОНСТАНТИН ПАВЛОВ”, което започва с драстичните абсурдистки-фройдистки стихове “Аз мога да съм ти баща,/ но искам ти да си ми майка / моя майка, майка/ гола,/ майка със очи и без очи.”
Позите на Константин Павлов, бащата, майката, вопълът “Кое да пренебрегна – себе си или живота?”, поетът като гарван, като “син на тъмнината”... Въпросите, които пораждат подобни стихотворения, рухват веднага под напора на тяхната абсурдистка без-отговорност. Може би единственият въпрос, който зее широко отворен след прочита на тези стихове, е какъв е техният хоризонт – и дали това е само глобалният присмех, меандрите на гротескното, което в своето низвергване приравнява субекта и обекта на поетичното? Зашлевява ли тази книга поредната плесница на обществения вкус – или естетическите предизвикателства са само мантия, под която се крият болката и ранимостта? И да е така, никой няма да ни позволи да ги видим. Поне според мен Боби Роканов ненавижда повече от всичко самосъжалението, така че е излишно да дирим обичайното теле под неговите стихове – няма да го намерим. По-скоро става дума не толкова за раздаване на естетически плесници, колкото за метод, ако щете за бойна техника, която изисква да отговориш на абсурда с абсурд, да изобличиш абсурдното, като го повдигнеш на квадрат, да извадиш тънките му кости от плухестата плът на ежедневното – както между впрочем се случва още в първото стихотворение. Този метод има многопластови приложения в различните текстове от “Великолепните” – и ще си позволя само два примера, за да покажа как той работи, как клоунства, как си играе с поетичния език и драматургията на поетичните случвания. Във “ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА СПЯЩАТА КРАСАВИЦА, ЧУДНИТЕ Й СЪНИЩА И НЕЙНАТА ПРЕЛЮБЕЗНА ПРИСЛУЖНИЦА” се разказва приказката за една спяща красавица, която не се събужда до смъртта си, и за подмиващата я прислужница, която любезничи с цели поколения от прииждащи принцове – “затова бе любезна с принцовете/ и всяка година се изненадваше от нова бременност – / (една изненадана прислужница се оказа)”. Това любезничене именно поражда мита за спящата красавица, чрез неговото демаскиране приказката е обърната с главата надолу – и това може би би било достатъчно за всеки друг поет – но определено не е достатъчно за Боби Роканов. Самото преобръщане на приказката се оказва само метод, за да бъде демаскирана на свой ред курвенската история, бездарието на човешкото битие: както се ражда многобройната челяд на любезничещата прислужница, “така се роди и Великата Френска революция,/ Великата Октомврийска революция,/ и Великото Преселение на братския еврейски народ/ от Азия в Америка и обратно”. Поетичното аз е присмехулно, но и принадлежащо към същата тази бездарност – всъщност съсъществуването на присмеха и бездарието е единствената възможна територия за неговата свобода – което ясно личи от лексикалните приложения на думичката “убивам” във “ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ДЕКЕМВРИ И ЗА РЕЦЕПТИТЕ НА САРИЕВИ”. Там тази дума е употребена първо за заколението на прасето, това олтарно действо на българската Коледа: “изядоха прасенцето, не му простиха, въпреки, че викаше горкото,/ а много го обичаха си спомням, докато растеше и трупаше сланина”, а след това и за самотния коледен секс на самия поет – в едно символично убиване и изяждане на собствената самота: “Поръчах си момиче преди да дойде Бъдни с вечерта/ и на два пъти убивах нейното разклатено достойнство,/ което се оказа трудно за убиване,/ аз убивах – тя умираше, аз убивах – тя умираше”.
Смисълът на тези стихове? А трябва ли изобщо да имат смисъл? Трябва ли той да може да бъде дефиниран, изведен, описан, анализиран – трябва ли тези операции да бъдат превърнати в юзда, трябва ли чрез тях да затъкнем студеното желязо в устата на поета? Трябва ли разбираемото да бъде възвеличавано, защото е достъпно за всеки квартален чичо, трябва ли да бъде окуражавана посредствеността, за да бъде спечелена за поезията публиката на Азис? Спомням си една от някогашните акции на Боби Роканов, осъществена – ако не ме лъже паметта – заедно с Ани Илков. Бяха отпечатали стихове върху опаковъчна хартия – същата хартия, в която се завиват банички и суджуци. Не бяха се погрижили обаче да ги направят по-разрибаеми за средно статистическите ядачи на банички и суджуци. Защо ли? Ами защото така. Или защото предпочитаха суровата стилистика на ЕСМ, бруталната присмехулност срещу озъбената балканска простащина: “Ура! С босите деца на миналия век, които лъскат нещото, което нямат, нямат, нямат, нямат, нямат го и техните деца, Ура!”
И ПО-МЛАДИЯТ ХУДОЖНИК РОКАНОВ СИ ПРИЛИЧАТ,
РАЗСЪЖДАВА ВЛАДИМИР ЛЕВЧЕВ
Владимир Левчев представя Борис Роканов в качеството му на художник в галерия "Любимо", Благоевград, "Ангелушев&Роканов",2008
Iyeoka "Say Yes"
Думите на Боби Роканов приличат на кафяви и сиви обли камьни, които
прибоят е натрупал, увенчани със солена пяна и миризливи водорасли. Те
не са камьни, одялани и слепени в амбициозен, целеустремен градеж. Не
са дори и камьните, които Фьони... безнадеждно мьти и им измисля бьдещ живот. Те са някак естествено разпилени в пастелна хармония. В тях има ироничен (и самоироничен) наивизьм, детска жестокост, предразумно мучене, някаква своеобразна естественост... Спомням си мьгливото утринно сльнце на булевард „Стамболийски" през 80-те години и една шкембеджийница на площад „Вьзраждане" в София, кьдето с Боби Роканов пиехме бира, след като цяла нощ бяхме разрушавали (тогава младите си) тела с алкохол и какво ли не. Понякога стихотворенията на Борис Роканов са определено автобиографични (като „Великолепно стихотворение, което преразказва отношенията на нощния поет с неговите три съпруги, естествено бивши", понякога, през съня и гротеската, достигат до неочаквани философски обобщения (както е във „Великолепно стихотворение за спящата красавица, чудните й сънища и нейната прелюбезна прислужница"), или по драстично провокативен начин изразяват своеобразна културна принадлежност, или желание за културна принадлежност, на поета ( както е вьв „Великолепно стихотворение за бащата и за майката и за позите на Константин Павлов") Не мисля, че поетът Борис Роканов принадлежи кьм някакво по комсомолски стандартизирано „поколение". Макар че като цяло това е една „постмодерна" в бьлгарския смисьл, т.е. пост-комунистическа поезия, но много специфична, негова си. Тази поезия по-скоро може регионално да се присъедини кьм една кюстендилска школа. Разбира се, под кюстендилска школа не разбирам всички добри бьлгарски поети, родени в Кюстендил. Например Георги Белев и Кирил Кадийски не са, в този смиьл, кюстендилски поети, макар че произхождат от древния град. Това, за което говоря е една своеобразна „зад-умна" и експресивна поетика, каквато имат Биньо Иванов и Екатерина Йосифова. Миналата година се върнах в България след 13-годишно отсъствие. Открих големи и неочквани промени. Една от тях беше, че кюстендилският поет Борис Роканов се е превърнал в пловдивския художник Борис Роканов. Разбира се и вторият, както първия, беше хем по детски наивен, хем крайно провокативен, изпитващ постоянно границите на допустимото, вьзмутителен и кощунствен за някои. Но не провокативността на колажите му (подобни в известен смисъл на колажите на рап-изпьлнителите, които си позволяват да крадат от интернет чужди песни за „бекграунд" на своите речетативи) и не неговият концептуално-ироничен наивизьм, а усещането му за цвят и тоналност е това, което прави неговата живопис нещо повече от „плесница за обществения вкус". В този смисъл по-старият поет Роканов и по-младият художник Роканов си приличат. Непреднамерено разхвърляните, огладени само от водата на безсьзнателното думи – като камьните на прибоя – се свьрзват в една естетически убедителна тоналност в иначе странната поезия на Борис Роканов.
