Блез Сандрар: Из „Проза за Трансибирския експрес и малката французойка Жана“ и други стихотворения

Carole Lombard

***

Ще дойде ден
и цялата модерна техника не ще ни е достатъчна
Всяко прекосяване на океана
струва цял милион на избирателите
а със самолет и с дирижабъл десет милиона
Кабелите под водата моята кабина лукс и тежката индустрия
поглъщат всичките пари
А тази изумителна деятелност поражда гордостта ни
Машините не са достатъчни
Фалит
Върху торището си Йов разтрива своето лице
с електрическия уред за масаж
Да си умреш от смях

из книгата “Попътни страници”, 1924

превод: Иван Бориславов

Cate Blanchett

Заглавия

Форми пот коси
Скокът за да си
Оголен
Първото стихотворение без никакви метафори
Без нови
образи
ала с нов дух
Злополуките на всичките феерии
400 отворени прозореца
Витло от скъпоценни камъни от панаири и от менструации
Хилав конус
Да се преместиш пълзешком
в дълбачките
През небесния акордеон и през гласа на телескопа
Когато вестникът с най-тлъстото заглавие
ще шупне изведнъж
като затворена сред четири стени светкавица

Юли 1914

из книгата “19 еластични стихотворения”, 1919
превод: Иван Бориславов

Anthony Quinn and Anna Karina

Марк Шагал

Той спи

Събужда се

Внезапно почва да рисува

Той грабва една черква и рисува с една черква

Той грабва една крава и рисува с една крава

С една сардела

Рисува с черепи, ръце, ножове

Рисува с жилите на вола

Със всички скверни болки на еврейските паланки

Раздрани от любовна похот в дълбините на Русия

За Франция

Без жажда и сърце

Рисува той с крака

Очите му отзад

И ето вашето лице

Това си ти, читателю

Това съм аз

Това е той

Собствената годеница

Бакалинът на ъгъла

Овчарката

Акушерката

Новородени къпят в кофи кръв

Небе препълнено с безумие

Избликват из устата червеи

На тирбушон прилича la Tour d’Eiffel

Натрупани ръце

Христос

Той сам Исус Христос

На кръста свойта младост изживял.

Всеки нов ден самоубийство ново

Внезапно той престава да рисува

Той беше буден

Сега той спи

Обесва се със свойта връзка

Шагал изтръпва удивен

Безсмъртието го възнася.

Отпечатано в сп. “Везни”, 1920,
№ 11; не е посочен преводач



Francesca Woodman

Из „Проза за Трансибирския експрес
        и малката французойка Жана“


[…]

Отдън сърцето ми сълзи, сълзи извират,
помисля ли, Любов, за моята любима;
дете е още тя, каквато я открих —
неопетнена, бледа — в някакъв бордей.

Дете е още тя — щастлива, тъжна, руса,
и нито се усмихва, ни някога ридае,
но в погледа й трепка — склониш ли се да пиеш —
сребриста лилия: о, цвете на поета!

Тъй сладка и безгласна, без упрек тих в очите,
трепери като лист щом вие приближите,
но върна ли се аз, отдето и да ида,
пристъпва тя, притваря очи и пак пристъпва.

Любима ми е тя, а другите жени
са само златни рокли и огнени вълни
от телеса огромни; не, моята любима
е бедна, свита, гола, безплътна е почти.

Тя е невинно цвете, премръзнала, самотна
сребриста лилия: о, цвете на поета,
листата й животът отрано осланил е,
сълзите ми напират, щом сетя се за нея.
 

Francesca Woodman

[…]

И тая нощ е като хилядите други нощи,
когато влакът плъзга се из тъмнината —
навън валят комети! —
и пак жената и мъжът — почти невръстни още —
забрава търсят в любовта.
 

Francesca Woodman

[…]

„Кажи ми, Блез, далече ли сме от Монмартър?“
Сърцето ми се къса, ах, сърцето ми се къса, ела при мен,
ще ти разкажа нещо,
ела в леглото ми,
ела в сърцето ми,
ще ти разкажа нещо…

Ела! Ела!

На остров Фиджи царства вечна пролет
и леност
и любовта опива двойките сред буйните треви
и пламенният сифилис под палмите бананови се скита.
Ела да тръгнем из изгубените острови на Пасифика — Маркизки
острови им викат, Феникс,
Борнео, Ява,
а Целебес подобен е на котка.

Не можем да отидем днес В Япония!
Ела да идем в Мексико!

Сега цъфтят магнолиите по Високите плата.
Лианите са буйните коси на слънцето.
Ще кажеш — четки и палитра на художник,
там багрите са оглушителни като сияйни гонгове,
Русо живял е там
и там е ослепил живота си.
Това е дивната страна на птиците,
на райски птици и на птици-лири,
тукани, присмехулници,
колибри, виещи гнезда в сърцата на черни лилии.
Ела!
И ще се любим сред величествените руини на ацтекски храм.
Ще бъдеш моя идол ти,
нашарен малко по детински идол, грозноват, но странен
и неповторим.
Ела, ела!

Ако пък искаш, можем и с аероплан да прелетим страната
с хилядите езера.
Там нощите са безконечно дълги
и пещерният наш прадядо ще изпадне в ужас, чуе ли мотора
Ще кацнем
и аз ще построя хангар за моя самолет от вкаменени кости
на мамути
и първобитното огнище ще топли нашата любов злочеста
край самовар
И ще се любим като тежи буржоа и на самия полюс.
Ела!

О, Жаничка, Жанет, Нинет, ни-ни, ни-на-ни-на,
Мими, ми-миличка, мо-моя кукличка,
мо-мое морковче,
мърморковче,
козичка моя кротка,
кокотка, котка,
кокошчица,
пера В Перу ли прала,
коко,
ку-ку!
Заспа.

Тя спи.

превод от френски: Кирил Кадийски

Francesca Woodman

Константин Павлов: ПРЕКРАСНОТО В ПОЕЗИЯТА или ЖЕРТВА НА ДЕКОРАТИВНИ РИБКИ

Francesca Woodman

                                                                            

Sophia Loren

Моите стихове никой не ги печати.
Никой не ги чете.
Те са опасни -
будят долни инстинкти,
развращават духа.
(Както казва онзи,
дето ще се появи на края.)
Особено са вредни за деца.
И възрастни.
Напуснаха ме всичките приятели.
Разлюбиха ме всичките момичета.
Една вдовица каза, че съм демоничен тип.

За да не бъда сам,
си купих три червени рибки.
В стъклен съд.
Хранех ги с водни бълхи
и им сменявах водата.

Веднъж
проскубаната котка на хазайката
успя да ме издебне
и задигна
най-палавата, най-красивата.

Останалите две се мятаха от ужас,
щом чуеха коварното животно.
Но аз ги пазех най-внимателно.
Останалите две се мятаха от ужас,
щом чуеха коварното животно.
Но аз ги пазех най-внимателно.

Една дъждовна вечер
от тъга,
от самота
и от не знам какво
реших да прочета на глас
написаното през деня стихотворение.

Сам себе си иронизирайки,
се поклоних пред рибките
и казах:
- Ще позволите ли да рецитирам стихове?

Francesca Woodman

Прочетох им едно цинично,
антиобществено стихотворение.
(Както казва онзи,
дето ще се появи на края.)

Когато ги погледнах пак,
лицето ми се вкамени от изненада -
цветът им беше станал сивочерен;
с огромни челюсти
и остри зъби
приличаха на мънички акули.

Не се докоснаха до водните бълхи,
които им насипах от пакета,
с презрение отминаха трохите хляб.

francesca woodman,portrait of a reputation,1977-1978, diaries woodman

Тогава грабнах котката,
проскубаната котка на хазайката,
и я захвърлих върху тях.
За миг, за два
нещастното животно бе разкъсано.

От този ден това им стана
любимата храна.

Jerome Liebling

Аз всяка вечер им четях
развратните си стихове
(както казва онзи,
дето ще се появи на края),
а те растяха
и се озверяваха.
Превърнаха се в истински акули.
Аквариумът трудно ги побираше,
а котките не ги задоволяваха.

Francesca Woodman

Нататък всичко се разви мълниеносно
и закономерно:
когато им четях най-страшната от моите поеми,
аквариумът изпращя
и се пропука.
Акулите изскочиха навън.
По-кротката разтвори челюстта си
и ме глътна.
А другата изяде гардероба,
където беше скрит един доносчик.

... третата изяде гардероба,
             където беше скрит един доносчик.
(бел. Б.Р.)

                                                                        

третата акула

Борис Роканов: КРЪСТЬО ПИШУРКА

МЕЖДУ НАС

Francesca Woodman

Четиристишията овцете ги пасат.
Времето е плетиво на суеверен паяк.
Омръзна ми светът да е пред мен
в черно-бяло.
Показалецът намира любимата ми песен
и аз от стаята си правя дансинг.
Какво е между нас?
Стени и въздух.
С начало и със край
и разнообразната среда.



МЕЖДУ НАС 

 Francesca Woodman

    
Когато се шляех по мокрото на всички наши улици,
когато си преведох тялото през гъмжилото на универсален магазин –
за една усмивка влязох,
за едно красноречиво премълчаване,
за няколко петна по бузите.
Красиво е, че си обичан и може би обичаш тайно пак,
или име, или тяло.
В двете ококорени очи отсреща.
смъртта е нежна проститутка –
разхожда се по тялото с езиче
и очите ти затваря чрез хипноза.
Любовница неизтощима.

Francesca Woodman

Борис Роканов&Francesca Woodman : СЪВЪРШЕНО ДИШАНЕ

Лебедът е бял, не защото се къпе всеки ден.

                                            Враната е черна, не защото се почерня всеки ден.

                                                                                                         Чжуан-цзъ

Francesca Woodman 

Francesca Woodman 

                                                  

Ръце измих едва сега,


водата точно черна блудстваше по бялото,

мивката повръщаше сапун.

Не знам дали да пиша за другарите от чистотата,

колко бързо улиците мият и – още как да пиша? –

нищожни са лъчите на едното слънце, което търси тях

Francesca Woodman

и нея –

моята ръка,

която готви

и пере,

сякаш майка

морето пере и пяната на нейното пране

нежните скали облива.

 Моята ръка е спусната над бъдещето,

ръката ми е похлупак на времето

и мъртва до момента, в който ще се спусне

и ще смаже жертвата, изградена в мисълта –

при треска, силни болки и агония, Ти

чувстваш моя допир

и аз повдигам те високо да се слееш с цветовете,

когато се отделям, когато се разделям, когато казвам:

СБОГОМ,Сбогом, сбогом,

когато пак до тялото стоя, което диша пак и пак говори,

когато наблюдавам танца на издишането със стъклата

и думи, изтънели пред ушите,

          

въздишките,

прозявките,

смехът,

сълзите,

модела на обувките:



Francesca Woodman

изскочих през устата,

изхлузен като макарон,

и с налчето одрасках езика и небцето.

Кръвта се стичаше през гърлото в стомаха –

вкусвах и отпивах чужда кръв.

В бялата тръба като ездач на асансьори

впивам хиляди безцветни нишки и летя,

летя с последни сили, като сезони, ускорени

неестествено.

Francesca Woodman

Мойто безпокойство е високото,

с твоя поглед ще разгледам ниското:

ти си маса,

ти си стол,

ти си пухени завивки,

Сизиф с крилата на Икар –

тръбата е огромен кръг и се въртиш,

и се въртиш, и се въртиш

без начало и без край

като комета, малка и голяма;

като природа, ниска и висока.

Спри,достатъчно, върни се.

Francesca Woodman 

Francesca Woodman