Андрей Белий : Възмездие

Lupe Velez

1

Нека вятърът свири възбуден,

до нозете мъгли да пълзят.

Аз, пророк занемял и прокуден,

в тишината изказвам върхът.

Дремещ кедър въздъхва горчиво.

„Своя кръст понеси!“ — шепот бди.

Кадифеният свод пъка живо

с вечността от горящи звезди.

И ме плаши загърна! е мъглата

великанът, напомняш, скала.

Ще превзема — крещя — стръмнината,

ще надмогна съдбата си зла.

Mariacarla Boscono photographed by Sofia Sanchez

2

И изкачвам се все по-високо.

Дишам все по-добре. Стръмнини,

дълбини отминавам — широко

се промъквам на всички страни.

Закрещял вдъхновено и диво:

„Иде Емануил! Бог е с нас!“

Зла въздишка отеква ревниво

от великия хаос тогаз.

И съм пак покосен от тъгата.

Още светлия ден е далеч.

Рано свеждам се над равнината.

Рано будя аз спящите с реч.

Franz Xaver Setzer, Vienna, 1925

3

В дола… там… чакат с вяра дечица.

Чер ковчег е животът, уви.

Облечете ме във багреница!

Нека лоба ми да закърви!

Моят лоб увенчайте със тръни!

Песента ми ви лъга без срам.

Разпиете ме! Знам, че кръвта ми

вие вече жадувате там.

Знам, сред горския свят ще престане

моя блян, от надежда лишен.

Щом умра — ще закряскат куп врани,

дето с дни са крещели над мен.

Прикован съм на кръста. Изгаря

моя дъх в насълзения лик.

Някой шепне „Аз знам“ и затваря

със целувка устата ми в миг.

Dolores Del Rio, 1920s

4

Кадифеният свод пъка щедър

с милиони огнисти звезди.

Сънно охва самотният кедър.

Тиха пустош наоколо бди.

Октомври, 1901

Москва

Превод от руски: Иван Теофилов

Бойко Ламбовски: Николай Гумильов - поет на екзотиката и мечтата

JEAN HARLOW by George Hurrell

Николай Гумильов (1886–1921) е дал най-трагичното доказателство за съвпадение между мъжество на поезия и живот. В това отношение той е от благополучните поети. Имам предвид благополучието на смъртта в свят, който у поетите цени най-вече жертвата. Така Гумильов се нарежда до имена като Байрон, Петьофи, Лорка, Ботев, Вапцаров…

Казали на един прочут тореадор: „За да станеш наистина велик, трябва да умреш на арената!“ „Старая се!“ — отвърнал той.

Животът на Гумильов създава впечатление за надменна бравада пред лицето на смъртта. Ненапразно един от любимите му герои е конквистадорът. (Дори първата му книга се нарича така — „Пътят на конквистадорите“ — 1905 г.) Гумильов не е очаквал смирено съдбата си, а подобно някакъв анахроничен конквистадор е странствувал без почивка из екзотичното си въображение (както правят много романтични натури) и из реалния, налуден свят на съвремието си (както малцина се осмеляват).

Роден в Кронщат, в семейството на корабен лекар, през краткия си живот Николай Степанович успява да посети Кавказ, Франция, Египет, Судан, Абисиния, Италия, да се включи доброволно в Първата световна война, където набързо получава два Георгиевски ордена за храбростта си. Според свидетелствата на съвременниците си Гумильов се е стремял да бъде навсякъде, където е опасно. В разговор с Георги Иванов той му съобщава:

— На война е същото… Страшно и скучно. Като тръгваш в конна атака, викат: „Сниши се!“ Аз не се снишавах. Но прекрасно съзнавах колко е рисковано.

Гумильов е един от „най-неруските“ руски поети, ако за еманация на руския поетичен гений на XX век приемем например Есенин. Почти пълното отсъствие на гражданска патетика, както и на пейзажно-фолклорни мотиви го прави далечен както на некрасовския размах в руската поезия, така и на философско-съзерцателното у Тютчев, Фет, Есенин… Ако по съдба Гумильов попада в редицата на изброените в самото начало имена, ако смъртта му сред разгула на революционния терор го уподобява на Андре Шение (с когото често го сравняват), то по дух поезията му има аналог с Киплинг. Екзотиката на темите, прецизността във формата и мъжествеността в позицията сближават двамата поети и ги правят своего рода съперници не във възпяването или оплакването на света, а в неговото героично опознаване. Както за Киплинг белият колонизатор не е лошият чичо, който експлоатира туземците, така за Гумильов конквистадорът или младият Помпей не са просто грабители и негодни. „Светът е на безстрашните!“ — такъв лайтмотив можем да изведем от подобни внушения. Без жертвоготовното чувство и постоянната мисъл за възмездие обаче тези внушения биха се изродили в цинична проповед и възхвала на всяка сила и култивацията й. Гумильов и неговият герой никога не изменят на най-съществената черта на руския литературен субект — съзнанието за вина и неизбежна разплата за натрупания екзистенциален грях. В почти всички стихотворения се долавя предчувствието за обреченост и изкупление. Нещо повече — с гениална прозорливост поетът пророкува смъртта си:

И не ще си умра в кревата

пред нотариус, лекар и поп.

Дупка някоя непозната

ще ми е буренясал гроб.

(„Аз и Вие“)

Наистина по подозрение за участие в контрареволюционен заговор Николай Гумильов е разстрелян през 1921 година. Има запазени свидетелства за изключителното самообладание, с което той приел ареста. Взел си за прочит там Библията и Омир, а два дни преди разстрела писал на жена си: „Не се безпокой. Здрав съм, пиша стихове и играя шах. Прати захар и тютюн“. Според легендата е могъл да се спаси, но предпочел анонимната смърт като бял офицер пред възможността за помилване като именит поет. Страшният вихър на Гражданската война коси сляпо и безсмислено. Годините на Сталиновия терор парализират духовния потенциал на страната. Лаконично и зловещо Ана Ахматова, която е била съпруга на Гумильов, обобщава така:

Син ми — лагер.

Мъж ми — тлен.

Помолете се за мен.

Макар ореолът на мъченичество да е неотделим от този сякаш подготвил се за него поет, концентрацията върху него едва ли е уместна. Ако за Гумильов ранната смърт бе закономерна и очаквана, то поезията му е неин естетически и безсмъртен опонент.

Той остави книги, станали обект на преклонение и подражание у доста свои последователи. Символизмът и акмеизмът — два „изми“, с които името му се свързва, дължат в Русия правото си на съществувание и на неговия безспорен и ярък поетически талант.

Един от шедьоврите на Гумильов — „Заблудилият се трамвай“, написан към края на живота му, е своеобразен „дуел“ с „Пияния кораб“ на Рембо. За губещата нравствени и исторически ориентири епоха може би единственият изход е да запрати поетите си в битието (и отвъд него) с лъчезарна неистовост. Конквистадорът Николай Гумильов замина със заблудения трамвай и сигурно там му е интересно, щом не се завръща.

Никола́й Степа́нович Гумилёв