Етикети

Показват се публикациите с етикет Ина Шкарова. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Ина Шкарова. Показване на всички публикации

сряда, 12 септември 2012 г.

Константинос Кавафис : В очакване на варварите



Какво очакваме, стълпени на площада?
Днес варварите ще пристигнат тук.

Защо това бездействие в народното събрание?
Защо народните избраници закони не създават?

Защото варварите ще пристигнат днес.
Какви закони да създават народните избраници?
Когато дойдат варварите, ще донесат закони.

Защо ли императорът е станал толкоз рано,
пред най-големите врати тържествено е седнал
на трона си замислен, със корона на главата?

Защото варварите ще пристигнат днес.
И императорът очаква да приеме
водача им. Дори му е приготвил
да му даде държавен пергамент. Във него
му е написал много титли и названия.

Защо и преторите са излезли днес
с червените си златоткани тоги?
Защо са гривни сложили със много аметисти
и пръстени с блестящи, лъскави смарагди?

Защо са взели своите най-скъпоценни жезли,
със злато и сребро прекрасно украсени?
Защото варварите ще пристигнат днес,
а заслепяват ги такива скъпи накити.
Защо прочутите оратори не идват както друг път,
за да изложат свойте мисли в красиви дълги речи?

Защото варварите днес ще дойдат.
А те се отегчават от сложни красноречия.

Защо започна изведнъж такова неспокойствие,
обърканост (лицата как станаха сериозни!)?
Защо внезапно улици, площади опустяха
и всички се прибират умислени дълбоко?

Защото падна здрач, а варварите не дойдоха.
Завърнаха се пратениците от границата
и казаха, че варвари не съществуват вече.
Сега какво ще стане с нас без варвари?
Та тези хора бяха някакво си разрешение.


1900-1911



Превод: Стефан Гечев



Когато пазачът видя светлината


Пазачът зиме, лете все на покрива седеше
в дома Атридов и се взираше далеч.
Сега ще съобщи най-сетне вест добра:
видя далеч как блесна огън.
И радва се. Край вече на труда му.
Тежеше му - години нощ и ден,
във жега, в студ да гледа в далнината,
към Арахнеон, огъня да види. Сега
се появи желаният сигнал.
Когато щастие дойде, по-малка радост се усеща,
отколкото очакваната. Но все пак
печалбата сега не ни е малка,
спасихме се от чакане, надежди.
В семейството на мощните Атриди
неща различни ще се случат. Без
да е мъдрец, човек това да си представи може
сега, когато огъня видя Пазачът.
Но нека да не преувеличаваме.
Добра е светлината и добри
са тез, които идват. Техните дела
и думите добри са също. Нека се надяваме,
че всичко ще е за добро. Ала
и без Атриди Аргос може да живее.
И зданията даже не са вечни.
Разбира се, мнозина ще говорят много.
А ний ще слушаме. Ала не ще ни мамят
такива думички като: Необходим,
Единствен и Велик - веднага
ще се намери някой друг такъв.


Превод: Стефан Гечев


1900-1911


Последователност по Бодлер



Ароматите ме вдъхновяват като музиката
и като ритъма, като красивите слова.
Сърцето ми трепти, когато в хармоничен
стих обяснява дивният Бодлер това,
което бе за мен неясно и което смътно
душата чувстваше във мъчителна тревога.

„Природата е храм, изпълнен с живи
колони, те понякога изричат слова невнятни.
Човек минава там през този гъст,
със символи изпълнен, лес и те го гледат
със поглед на забравени роднини.

Там звуци подредени се пресрещат
и сливат във единство като тъмнина, простряно
до светлината чак, в хармония слети
боите, звуците и миризмите.

Има благоухания тъй свежи,
подобно мириса на детска кожа,
и нежни като звук на флейта, и зелени
като лимонови дървета.
                                 И по-богати има -
порочни, тържествуващи, - възпяват
стремежи на душата и на чувствата.
Излъчват те безбройни аромати
като ливан, смола от бор и миро.“

Не вярвайте единствено на туй, което виждате.
Поетите с по-остър поглед са дарени.
Природата за тях градина е позната, близка.
Във мрачен рай останалите хора
се влачат опипом по труден път.
Единствен блясък, светващ като искра,
понякога за миг огрява пътя
в нощта: едно внезапно чувство
за някакво съседство магнетично и случайно,
носталгия внезапна и моментна тръпка,
мечта в часа на изгрева и радост
внезапна, безпричинна, изведнъж
в сърцето влязла, за да отлети
така внезапно, както е дошла.


1891-1900



Превод: Стефан Гечев



Градът



Ти каза: „Другаде ще ида, при друго някое море.
Един друг град ще се намери, от този по-добър.
Тук всяко мое начинание е предварително осъдено,
сърцето ми, като мъртвец, отдавна е погребано.
Умът ми докога в това разтление ще гине?
Където поглед да обърна, където да погледна,
руини черни на живота си съзирам тук наоколо,
където толкова години изгубих и прахосах.“

Нови места ни ще намериш, ни морета други.
Градът след тебе ще върви. По улиците същи
ще се въртиш. Във същите квартали ще старееш
и в тези къщи същите ще побеляваш бавно.
Все в този град ще стигаш ти. За друг не се надявай.
Тъй както тук живота ти е вече разрушен -
тук, в тази мъничка черупка,
                                        за всякъде ще бъде разрушен.


1900-1911



Превод: Стефан Гечев

вторник, 1 май 2012 г.

Афанасий Фет: Есен







Как тъжни са и мрачни дните
    през есента - беззвучна, хладна!
    Каква отмала безотрадна
    навяват тягостно в душите!

Но има дни на страстен зов,
когато в златен листопад
горите алени пламтят
край нас в томителна любов.

    Мълчи свенливата печал,
    едва ли не като излишна,
    и гаснейки в богатство пищно
    за нищо веч` не й е жал.

Kirsten Dunst - Wonderland by Miguel Reveriego, 2011


Alla Nazimova, 1920s

понеделник, 2 април 2012 г.

Борис Роканов: ТЯ СИ ТРЪГНА


                                                            


Тръгваше си много дълго време.

Беше омагьосана, беше разпиляна като вятъра.

Тя има зрение на нощна лампа.

О, фар, о, фар, о, фар блуждаещ –

суетност, суета навсякъде.

Къде е къщата, потънала във прах?

Къде е лампата във паяжини –

каква прекрасна булка –

или съвсем случайно, без да ви познавам, ще кажа: Добър ден.

И ще попитам: Дали и днес

слънцето за вас не е изгряло?


събота, 31 март 2012 г.

Борис Роканов: И СЕНКИТЕ НИ ТИХО ЩЕ СЕ СЛЕЯТ

Rosie Huntington-Whiteley photographed by Rankin
Mozart - Requiem 


И СЕНКИТЕ НИ ТИХО ЩЕ СЕ СЛЕЯТ



Заедно с влюбения стар декември си отива старата година.
Утре май ще колят Гошо,
 
миналата зима Пешо се спомина,
набучиха му ножа на Красито роднините
и после свинско с праз, със зеле, със картофи –
 
изядоха прасенцето, не му простиха, макар че викаше горкото,
а много го обичаха си спомням, докато растеше и трупаше сланина
в тяхното дълбоко село, на 30 километра от града, наречен Пловдив.
Това, че ходят хора и добитък по празничния ден
на уличките празни,
не означава нищо или значи само, че ходят хора и добитък.
Поръчах си момиче, преди да дойде Бъдни с вечерта,
и на два пъти убивах нейното разклатено достойнство,
което се оказа трудно за убиване,
аз убивах – тя умираше, аз убивах – тя умираше,
после си отиде с 30 лева, дори ми взе и телевизора,
 
а аз останах сам с бутилката,
което ме направи още по-пиян.
 
На Коледа изпекох цяла пуйка,
пълна с ориз и дреболии, по рецепта на Сариеви
[1].





[1] Пловдивски интелектуалки, галеристки, широкоскроени и колоритни дами


Charlie Chaplin in A Night at the Show (1915)
Carmina Burana ~ O Fortuna | Carl Orff ~ André Rieu 

Борис Роканов: СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА НЕВЕРОЯТНИТЕ МУЛАТКИ ПРИ ШАТЛЕ


Abbey Drucker


Облаците дишат, после плачат, после цялото небе се смее



Nick Cave - Shoot Me Down 


Bolshoi Ballet School. Moscow, 1958

четвъртък, 29 март 2012 г.

ЩАСТЛИВИ В НЕЩАСТИЕТО, НЕЩАСТНИ В ЩАСТИЕТО,

А ФРОЙД ДА СИ ГЛЕДА РАБОТАТА,
СМЯТА ЙОРДАН ЕФТИМОВ


Вибеке Тандберг, "Татко" 1 и 2




Има една легенда за отровния локум. Локумът, който винаги е отровен. Или онази смешка на Фройд, че жената не знаела какво иска. Как ще знае, като и тя е човек (а Фройд да си гледа работата)!
Между щастието и нещастието е един кур разстояние..., беше казал един поет. Или както ни представя нещата героят на Реймънд Карвър в “Какво говорим, когато говорим за любовта”: “Тази сутрин тя изля “Тийчърс” по корема ми и го излиза. Същия следобед опита да скочи през прозореца.”
Започвам с Карвър, а не с Грегъри Корсо или Чарлз Буковски, за да не си помислите, че говоря за някакво течение или едва ли не стил, в който Боби Роканов плува кучешката. Не, не плува изобщо, а се гмурка и дави. Дави, но накрая пак не е достатъчно удавен. Що се отнася до смъртта, нека забравим тази работа. Жив, мъртъв – кой знае? Кой знае.
Идиотско би било също така да говорим за постбитническа поезия, когато не ни е съвсем ясно какво значи битническа и имала ли е тя почва у нас. По-точно – знае се, че е имала почва, но дали някакво семе е прихванало, това вече ще е прекалено да се каже.
Факт е, че този начин на писане, при който поетът говори за себе си без защитата на едно обобщение за човешката душа, а така – като директно ексхибиционира, този начин да се търси честното казване е един от белезите на поезията на Боби Роканов. И той го свързва непосредствено с традицията на американските поети от времето след 50-те години на ХХ век. Гласът в тази поезия е глас на конкретен човек сред конкретните екскременти на цивилизацията. Той на тази цивилизация може само да й се издрайфа – и го прави, но пак не постига особено прочистване или, с други думи, катарзис. Боби Роканов практикува тази ексхибиция от поне двайсет години. И все по-дръзко обявява, че онзи пиян досадник, който се смее на зле имитирания свян на ученичките, е само той и никой друг. Лично той.
Архимодел на барда (и до голяма степен антибарда) е Омир, певецът, който раздухва някакви свещени разкази, но понеже е варварин – по варварски е и открит. Боби Роканов е един от най-изпечените митотворци, които познавам. Но и един от още по-най-изпечените рушители на митове. Митът, който никога не ще разруши, естествено е за поета, комуто всичко е позволено. Позволено е най-вече да бъде жесток – към бедните душици, към бездарието на човешкия и нечовешкия свят, към себе си. Да бъде презрителен. Да бъде демоничен бог, който ще те приближи – и тогава можеш да очакваш всичко. Да те погали по главата, за да те утеши, или да ти захапе ухото, защото не чува. Кой не чува – ти или той? Все едно – някой не чува.
Неговият герой е страдащият Озирис. Той се мъчи от болки, реве като ранена пантера, но в същото време знае, че по пътя на ритуалната си смърт и прераждане ще спаси човека.
Хората са вечно нещастни. О, той знае това. Хората обаче не са недоволни от себе си. О, той никога не ще се примири с това странно отде появило се късогледство. Можете да смятате като факири, но когато се спихнете, заложили заради утехата на наяждането цялата си вътрешност, тогава сте странно безпомощни.
Боби Роканов пуска кръв. Боби Роканов си поръчва димяща чаша пред смаяните погледи на онези, които се правят на хора. Гаврътва я, но кой знае защо след първите гърчове, след пяната по устата, се надига като супермен и изфирясва.
Това няма как да бъде разбрано. То е твърде гадно.
Kind of a Woman - Nancy Sinatra


Любэ







вторник, 20 март 2012 г.

Борис Роканов:ФОНЕТИЧНО УПРАЖНЕНИЕ ЗА ЛЮБОВТА


ИЛИ
ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА СЕВИЛСКИЯ БРЪСНАР
И НЕГОВАТА МИЛА ЛЕЛЯ


Sophia Loren 
                                                                                  

 Защо, когато казвам бръснене,                            
 ми се привиждат музиканти?
                                                                                                                          Румен Денев


















                                                                                


Не знам какво се случва напоследък,
но хората много обичат да се убиват и  да палят чуждото благополучие.

1.
Ще започна да говоря празни приказки
и ще се опиянявам от изкуството на лявата ръка,
която търси дясната,
ще преведа поезията през кръстовището на Сточна гара,
през булеварда при 4-ти километър,
през Хисарлъка и ще спрем  на “Ангел Кънчев”5  в Кюстендил.
Милата Поезия пак е овдовяла,
но гласът и все така е силен, очите все така са бистри,
онези там с лопатите работят, а ние с нея в леглото правим чудеса,
(вдовица, обаче нашата вдовица)
или нашето време срещу тяхното време,
или тяхното сбъркано време срещу нашето весело време.

Той е грозно погрознял,
тя е все така дръжлива.

Helena Rubenstein, photo by Nina Leen 



















2.
Севилския бръснар е едно съсухрено старче,
и съвсем естествено е, че  леля му отдавна е умряла,
но му се привижда вечер като млада –
той е бебето, което търси млякото на своята леля,
дори когато бръсне нощите и дните, той се носи като призрачен Сизиф
с десет километра оглупяла пяна
със сто и две изваяни крачета,
а над тях, каква осанка,
колко еротично днес се е изтегнала Луната –

да вземеш нещо, да събориш чаша, да убиеш осем часа,
да се претърколиш,
тези сладки стари грейки,
днес продават чудеса:


И още търся нейната любов,
която тя не знае къде е скрила, заспа и я остави някъде,
под възглавницата сигурно е любовта.
Какво да кажа за недоучилите майки, за техните бащи и майки,
за великолепните череши, за нисичката красота?

Днес ми се говори за мойте златни дъщери, за великолепните момичета
на тати.

(Намерих нейната любов забравена в една пазарска чанта,
подържах я в ръце,
после върнах я обратно в портмонето.)

Salvador Dali and Coco Chanel 






















3.
Те отказаха хляба и цигарите, за пиенето да не говорим, не пият вода,
обичат да пият ирландско уиски, или мислят, че обичат ирландско уиски,
затова не пият нищо, много скъпо го продават в магазините  уискито.
Оказа се, че може и без пиене, както се оказва напоследък,
че е възможно и без любовта.

Добрата стара Англия, както изтърси един стар рокаджия от Поморие,
още става за това и онова,
отлежала, но добра на вкус,
(това го пиша само заради логиката на стихотворението –
аз не харесвам остарели жени).
Нещо е имало между тях, между стария рокаджия и старата Англия,
сигурен съм,
но нещото не е секс в никакъв случаи,
може би са яли качамак и са слушали блус, или подобни дивотии.
Сега уча английски, преподава ми един също толкова стар наркоман, завършил Руската,
това е почти същото като идеята да поживея два-три месеца в Истанбул,
за да поупражнявам английския.

Така.

Май че стихотворението трябва да завърши така.



Сена, Париж,1932 


четвъртък, 15 март 2012 г.

Борис Роканов: ИМЕНА

Romy Schnieder
http://www.youtube.com/watch?feature=endscreen&v=L65e9_vLIJw&NR=1

Оставена в началото, ти винаги ще си оставена,
или оставена в средата на някакъв житейски път,
ти пак така
ужасно ще се чувстваш.
И зимата, белнала нощта,
излегната пред блока с бяло наметало,
се чувства неспокойна като тебе.
Недей ме пита кой е той, нито пък - каква е тя.
И струва ли си след шоколадите и чая
оргазмите ми да се стрелкат като девствени светулки -
ето идвам да ти кажа всичко.
Вече съгреши
и само как си вкара
трънче във петата.
Събираш своите изчадия при мен,
даваш име на кошмарите,
даваш име и на други някои неща,
даваш имена.
Даваш имена, защото име нямаш.
Нямаш къща, нямаш и домашни чехли.
Горчив е вятърът, който те обича някога,
животът също, също някога.
Всичко е привидно само -
ще го изживееш.


сряда, 7 март 2012 г.

Борис Роканов:ЧЕРВИЛО


ЧЕРВИЛО



Брегът е червен,
но наоколо няма морета, няма реки,
дори и курвите по червения бряг
са руси, но не са,
са курви, но не са.

Минават овцете,
вървят към площада,
градчето търпи да го газят копита.
Червен е онзи бряг, където днес е наваляло,
където преспите са бели, а лицата - повече от тях,
където слагаш зимата да кипне с чудните скали
на старата година,
тя кипи и ги облива,
тя кипи със страшна сила,
плъзга се и почва да прелива
тенджерата стара, кухнята и двора,
целият червен от мъка град.
Ти се срещна с русото червило,
после кестенявото отведе.
Аз се подигравам Аз се подигравам Подигравам
Подигравам
Подигравам се на нея, по-голямата и стара дрипа,
която крие своите години,
манджата и хляба крие.
С виждането малко се е скарала,
с чуването още се държи.
И закърши своята песен любовна,
и белна бедрата с цвят на лепило.
Тя простее, тя простее, тя е луда.

Тя нагъва, тя нагъва, тя нагъва,
обикаля къщите и притеснено проси,
по мръкнало се връща вкъщи
при децата,
при съпруга
и луната.
При нас е весело,
така е весело,
че няма, няма, няма
накъде.
Остана сам, остана много сам:
ще бъдеш ли така добър
да се озъбиш
и да се усмихнеш.
Да изиграем пак една игра на карти.
Да хвърлим по един белот.
Тя ме мразеше жестоко, но и аз не я обичах.

вторник, 6 март 2012 г.

Борис Роканов: ПАСТИ



http://www.youtube.com/watch?v=iNgy5zDtW-s&feature=related


Балконите
са превъзходната идилия,
а отблясъците - мокрият копнеж.
Дните като ябълки се излежават
със сънищата, гушнати във тях:
о, моля те, бъди така добър
да легнеш и да се събудиш.
Брезите тука са брези,
очите тука са очи,
а погледът е много, много шарен.

Как сянката привлича полусянката,
как слънцето пълзи по пътя.
Как бабите са седнали на пътя,
черно-бели -
във тракийското село - на пътя
и пикаят прави,
кацнали във влака за Бургас.
Как станаха пияници момчетата,
как проститутки станаха
феите на младите на сънища:
у нас бамбините се казват Сори,
евала на Яворов - две хубави очи.

Еба ти живота, еба ти съдбата,
щом трябва с нея да се бориш,
вместо да и бръкнеш под полата
и тя любовно целия да те поеме -
дворно място, подло място. Отегчено.

Боза и банички - надлъж и шир,
където мляскат късите поли,
където се опипват с утрешна умора
настроения и страсти:

- Здрасти, дай пари за пасти.
Няма хляб и няма пасти -
да го дъвче Антоанета
със фолклорния мотив.

Животът ги заряза,
животът ги отказа -
създаде им илюзии и после им ги взе,
създаде им мечтите и после им ги взе
под воала носталгичен
на някаква далечна курва.

Сладките са в стаята на майката,
тортата е също там,
кюфтетата и сладката им баница
са върху леглото на бащата,
в стаята на майката.
И почерпи майката с бащата,
съседите почерпиха със майката
и нощите отнесоха в натъпкани чинии.

Скитници разхождат своя свят
и свойто виме.

Хълца влакът за Бургас,
а аз ще спра на някоя междинна гара.

понеделник, 5 март 2012 г.

Борис Роканов: НЕКА ТИ НАПРАВЯ


http://www.youtube.com/watch?v=x6RwSsHSIfs&feature=related





Нека ти направя тъмно минало
и със него ти ще оцелееш,
нека ти направя малко жестове опиянени,
нека ти направя ураган и топъл вятър,
аз искам да те изкрещя внезапно, да те изрека
с напевни думи -
сандалите на лятото подскачат
и фльорцата вода се чувства огорчена -
мъглата, паднала на педя от крака ми,
с белия саван обвива всичко живо,
а образът ти, образ до полуда, от плочките отскача
и странно ме привлича
с мистичните си физиономии и загатнати портрети
на лелка, на подпухнала готвачка, на принцеса,
станала отново Пепеляшка, на момиче с ореол
от лесни тайни, на пийнала Снежанка и - какво ли още.
Сега да те представя на блудстващите рими
и да те облея с моите кошмари:
Момиче, кокиче, добиче, сестриче или братче на поета,
стигнал пределите на любовта -
това си ти това си ти това си.

Нека ти направя тъмно минало...

На устните ти подражавам и се пристрастявам бавно
към гласа ти -
сега да преживея зимата
и бремето да надживея
със спомена за всичките жени
радостни от слабостта ми
и още повече да дрънкам глупости
и глупаво да споря за изкуството
на птиците безсилни
излегнали се на гърба на вятъра
на вятъра напомнящ моите чувства.

петък, 2 март 2012 г.

Борис Роканов: Искам да са живи слабите поети

* * *


Искам да са живи слабите поети
и да плуват с мънички крачета В моите води -
нека да се давят - аз ще ги спасявам,
нека да умират - аз ще ги заравям.
И да ме ухажват,
и да ме целуват -
пак ще си обичам
слабите поети.
Толкова щастливи и толкова
безбройни
в лицето ми се стичат
и ме сапунисват с кал от водорасли.
Пее стадо жаби
пред разтворени прозорци
и разчекнати врати
на стаята в която ми е топло
и ме носят тръпките на моя най-последен стих,
който се разнася:
искам да са вечни слабите поети.




Борис Роканов: ТОГАВА ПОД БРЕЗИТЕ



ТОГАВА ПОД БРЕЗИТЕ


Тъй като вредата тежка вече стори,
или го умъртви, или го облекчи!
Н. Ф. де Моратин


Какъв листопад се случи
при първото ни неразбиране.
Листата бяха спокойни върху твоята коса -
не казвам, че красяха лицето ти,
не казвам, че жълтото не ти отива.

Когато си сама, се открояваш,
когато с бавни стъпки във навалицата слизаш,
ме караш разноглед да бъда
и някъде далече се изгубваш,
навалицата бързо те помита,
както метачка - улица след листопада.

Ето че се връщам на деня,
който беше ден на листопада,

взех и я поканих вкъщи,
а тя пък взе и ми отказа,
постояхме.

Аз ли трябва да си ходя?
Той ли трябва да си тръгне?

Тя ли трябва да си ходи?
Аз ли трябва да си тръгна?

Или: Нека той да си отиде,
тя пък нека да остане.

Или: Нека тя да си отиде,
ти си остани със здраве.

След месец,
след два
снега ни потрупа,
станахме хълмчета бели,
бяхме еднакви на ръст
и само ние си знаехме
кое хълмче е женско
и кое хълмче е мъжко.

После пролетта ни намери в прогизнали ризи,
чакащи знак да си ходим,
забравени от дом и семейство.

Не се ли безкрайно проточи -
си мислех и чаках да тръгне.

Не се ли безкрайно проточи -
си мисли и чака да тръгна.

...или ме умъртви, или ме облекчи.