Борис Роканов: Великолепно стихотворение за донските казаци, за славея от Стара Загора, за мъченика Вулваджиев, за Света Мара Пенисенко и за DJ Елена, която откриваше на няколко пъти топлата вода върху харизан матрак до софийската Сточна гара

Sophia Loren

Старозагорският славей – Марето Донева – се самозапали и сега:

Кой ще ни пее? Кой ще ни пее?

+++

Две черни и овални следи са останали от тях

над леглото персон и половина

върху варосаната стена на голямата къща над пътя за Смолян.

Там са облягали главите Светите Равноапостоли Жоро и Мара,

колко много е останало от тях в спалнята, където са кроели камасутрите на любовта

и стотици други

по-далечни планове

за творческото и житейско оцеляване,

защото и двамата пишели,

не, някакви важни поезии, а по-маловажни неща.

Големи, кръгли, черни ореоли – мъжкият е малко по-голям[1].

Margot Fonteyn, 1935

КРАТЪК РАЗГОВОР СЪС СВЕТИ ЖОРО

„Мой приятел, лекар – започна Свети Жоро – получи инсулт и сега има нарушена походка”

„Какво, върти ли си гъза?” – го попитах.

„Не, влачи си крака” – ми отговори натъртено той.

Marilyn Monroe

НАПУСКАНЕ НА ХВОЙНА

Аз в деня, когато свършваше годината девета, се дигнах от безметежната и мръсна Хвойна,

тогава пълна с преуспели селяни дошли от близките градчета да нагледат родните си къщи и да се напият с други също преуспели селяни пред магазинчето на Сонти,

където се разливат туби с вино и ракия и се пекат кебапчета

(уф, колко е красиво по Коледа в селото).

Isabelle Huppert

ОТИВАНЕ В СОФИЯ

Отидох в пустата и чиста София

при античната кака Елена от Брестовица, да се напием и да посрещнем по-добрата 2010 година

(въпреки че остаряваме,

ние (мъжете)

неусетно се надяваме да сложим нещо някъде,

а те (жените)

не се надяват на това, а търсят да получат нещото, което ние слагаме;

да ни тресне ужасено чувството,

да го ударим на поезия и танци

и да кротнем също някъде,

ей,

така,

безлични,

уморени,

погнусени,

притеснени,

не знам какви си още).

Брестовишката Дева Елена, заради която сега ще почне

голямата брестовишка ракиена война

се събуди

и почна свирепо да мастурбира.

Скреч, скреч, скреч, скреч, скреч.

Ако Вейслав Линдзей ми беше под ръка, щеше да удари барабаните на Конго:

Бум-дум-бум-дум-бумбара-дум.

Тогава Пенисенко си занесе кура в Павелско,

а Вулваджиев си прикотка вулвата в Хвойна,

(сал една вулва му остана),

но той не боравеше с латинските термини

и най-безотговорно я наричаше пичка,

тоест – сал една пичка му остана.

А донските казаци тази есен не дойдоха в Пловдив.

[1] Това твърдение не е политически коректно, но искам да кажа, че според мен и двамата еднакво не са се къпали, но понеже на свети Георги Вулваджиев е била по-голяма главата, света Мара Пенисенко е изглеждала по-чистоплътна.

James Joyce jams to Johannes Jeep in 1915

Следват три съкровени послеписа, пратени от лирическата героиня Света Мара Пенисенко по повод на горното стихотворение:

Lisa Fonssagrives, New Mexico 1940s, photo by Irving Penn

Първи послепис:

това изумително бездарно стихотворение, което си написал, както всичко бездарно, което си написал досега, днес на мен ми унищожи деня. как го правиш? паразит, който няма грам дарба и твърди, че виктор пасков имал малка пишка? а твоята мека и нещастна пишка? просто не мога да ти обясня как ТИ днес ми скапа деня.

Втори послепис:

цял ден не мога да мисля и се чудя защо съм ти позволила да имаш достъп до интимните ми части? при положение, че ти мразиш лизачите и смяташ, че са някакви втора степен хора. само да ти кажа, че в момента съм в интересен ренесанс с 28 годишното ми гадже. такова лизане не съм виждала отдавна. ти си глупак, който не може да ми върне по никакъв друг начин за собствената си импотентност, освен като ме разпространи. тъпак! съжалявам, че някога съм имала нещо общо с теб! особено след като ми каза, че пасков имал малка пишка. никога няма да разбереш за какво става въпрос, тъпанар! а колко по-малка писателска пишка ти имаш от пасков! нещастник!

Mary-Louise Parker - Weeds Season 7 Promo by Mark Seliger


Трети послепис:

Борко, за да претендираш за истински общочовешки талант, трябва да притежаваш определени качества. Преди да седнеш да пишеш, трябва да си прочел доста неща. Не случайно, а съвсем целенасочено. Нямам такова усещане за теб. За мен ти си една невежа, която по странни стечения на обстоятелствата е успяла да се запознае с разни хора. Къде са ти инвенциите, за които никой не подозира? Как ще ме изненадаш? Очевидно при теб това като въпрос не стои. По-скоро си опортюнист, който стиска палци опортюнистичната му среда да не изчезне. Иначе си злобен по дифолт, можеш да смажеш всяка глава, която се опита да се усъмни във величието ти.
Та да обобщим – аз у теб талант засега не виждам. Ако имаш някакви доказателства за обратното, с удоволствие ще ги изслушам.
Няма да ти прочета романа, докато не успееш да ме заинтритригуваш. А ти досега какво си направил? Никаква ерекция, моля те, направи ми свирка, няма да те лижа никога през живота си, защото лизачите са тъпанари – и най-наглото от всичко: ти сега да не се влюбиш в мен?
Ужасно бездарното ти стихотворение дори не е поезия, щото поезията има някакъв смисъл. А това, което ти си направил, е отмъщение към жена, на чиято сексуалност не можеш да отговориш поради импотентност и мека пишка.
Нещастник!

Helen Mirren

за James Joyce от Юлия Роне

Dancers at the Pasha Nightclub, Cooma, 1957-59.
Photo by Jeff Carter

"А ДЖОЙС ДА СИ ГЛЕДА РАБОТАТА"

 James Joyce, Joseph Breitenbach,Paris, 1937

Започнах да чета „Одисей” на Джеймс Джойс именно заради изказвания като горните. Сега, след като прочетох книгата, мога да заявя смело, че за да си причини „Одисей” на Джеймс Джойс, човек трябва да е или фанатичен сноб, или много да обича литературата. „Одисей” не просто е скучна книга, тя е мъчителна. Тя не трогва, не увлича, не събужда емоция и съпричастност. Дори такъв защитник на книгата като Хорхе Луис Борхес (който пише пролога към изданието на испански език) признава, че не я е чел открай-докрай. И все пак остава големият въпрос: Защо си струва да се прочете „Одисей”? Велика ли е тази книга или просто е поредната прищявка на интелектуалците, за да се чувстват неразбрани?
Истината е, че когато прочетеш „Одисей”, разбираш колко много идеи, които са те впечатлявали, не са оригинални, а са заимствани оттук. Неслучайно Джойс е признат за един от бащите на Модернизма. Почти всички автори на ХХ век (толкова разнообразни имена като Вирджиния Улф, Хулио Кортасар и Жак Дерида) по един или друг начин са повлияни от него. В романа широко се използва т.нар. „поток на съзнанието”- най-ярък пример е последната осемнадесета глава, която се състои от 8 изречения без препинателни и пунктуационни знаци в близо 50 страници. Освен това, интертекстуалността, скритите цитати и бележките под линия като запазена марка на Борхес и Умберто Еко, очевидно също водят началото си от този роман. Към всяка глава на „Одисей” има схема за тълкуване, както и множество бележки, които поясняват вмъкнатите цитати и препратките към древни езически и библейски текстове, съвременни автори и популярни песни. В едно свое изказване Джойс казва, че иска да сътвори толкова пълна картина на Дъблин, че дори градът да изчезне от лицето на земята, да може да бъде възстановен по книгата. Това с пълна сила се отнася не само до Дъблин, но и до цялата юдео-християнска цивилизация, която е запечатана като на холограма.
„Одисей” е роман–енциклопедия, който обхваща всичко – от молитвите до жаргона на проститутките, от разговорите за литература и наука до пиянското философстване. Цялата книга често се определя като гигантски експеримент. Всяка глава е написана в различен стил, с различен символ, цвят, изкуство. В общи линии се следва стуктурата на „Одисея” на Омир, като главният герой – рекламният агент Леополд Блум съответства на Одисей, жена му Моли на Пенелопа, а непокорният интелектуалец Стивън Дедалус (проекция на самия Джойс) на Телемах. Само че на мястото на героичните приключения и премеждия виждаме един най-обикновен ден. Епичното е заменено с баналното, героичното с ежедневното, трагичното с циничното. Слизането до Хадес е заменено с присъствие на погребение, срещата с циклопа Полифем – с кръчмарска свада, престоят при магьосницата Кирка – с отиване в публичен дом. При някои глави експериментът се е получил, при други резултатът е забавен, отегчителен или дори дразнещ. Седма глава „Еол”, в която Блум посещава редакцията на дъблински вестник, е цялата във вестникарски стил и е разкъсана от шокиращи и привличащи вниманието заглавия (журналистиката според Джойс е кръвосмешение между политика и литература и затова неин символ е Еол, оженил шестте си синове за шестте им сестри). Единадесета глава „Сирените” е написана в музикалната форма fuga per canonem, като Джойс композира не с ноти, а с думи, наблягайки на звуковия им ефект. Има глави написани като халюцинация, вътрешен монолог, пиеса, и пр. Изборът на техника обаче никога не е безразборен. Така например в дванадесета глава – „Циклопите” – сблъсъкът между Одисей и Полифем е предаден чрез сблъсъка на разговорния, жаргонен стил, от една страна, и гигантоманския, пищен стил, от друга. Анонимният разказвач (Никой) се сблъсква с шумния и празнословен шовинист и патриотар Гражданина. Всяко събитие се описва от две перспективи, което предизвиква силен комичен ефект. Това е и една от най-добрите глави в книгата. При всички положения отново Джойс първи е измислил играта със стила, позната ни от „Упражнения по стил” на Реймон Кьоно, както и от всевъзможните варианти на Червената шапчица (разказана от тинейджър, полицай, рокер, и т.н).
Стефан Цвайг казва за „Одисей”, че това е произведение, създаващо повече слово отколкото свят. Романът на Джойс не може да погълне читателя. Той е като магнит, към който колкото повече се приближаваш, толкова повече те отблъсква. Сложна игра на ума. Игра на думи. Лабиринт, заплетен от един гениален Дедал. „Одисей” е като огромен град, който никога не можеш да познаваш в пълнота. Винаги ще има улички, които ти убягват. Един студен самотен град, който задава хоризонтите на твоя живот. Структура, форма, която ти самият трябва да изпълниш със смисъл. „Одисей” е хоризонтът на всичко възможно и невъзможно в словото, рамката, в която се развива литературата на целия ХХ век. Книгата на Джойс е равносметка на близо 30 века европейска литературна история – завръщане към корените, към гения първоизточник на Омир. Но едновременно с това „Одисей” е и захвърлен проект към бъдещето. Одисей не остава в Итака. Едва завърнал се, той поема отново на път.
(Моят съвет е: ако не искате да съсипвате месец и половина от своя живот, както направих аз, не четете подробно цялата книга. Вижте схемата отзад и преценете кои глави биха ви били интересни – препоръчвам 6, 9, 12, 13, 15, 17 и 18. Лично аз ще цитирам „Одисей” до края на дните си, за да ми компенсира интелектуалната мъка, която ми причини. По това ще ме познаете:))

Horst P. Horst