Ани Илков: Педеруги*

                                                                                  

                                                                                         

Педеруги*

Вас слънце ви не вижда - лъх,
зефирен лъх ви не допира;
сред тръни, скромни и без дъх,
дори пчела ви не намира -
печални бледни педеруги.

Печални, чакате ръка,
сънувате и пръсти нежни.
Напразно чакате!... Така,
в надежда тихо безнадеждни,
вий мрете - болни педеруги.

Вий мрете - в храсти и бодил
от първи ден чела навели...
Желания в живот немил,
мечти неволни и несмели -
вий чезнете едни след други.

О бледни, болни педеруги!
_____________________

*Ани Илков публикува в началото на 90-те в "Литературен вестник" тази версия на "Теменуги" от Пейо Яворов

Tom Waits

Атанас Далчев: 44 Avenue du Maine

Three Dancers, Mills College (1929)

1

Кой случай зъл ме е запратил
на този сляп прихлупен двор?
Денят е два пъти по-кратък
и няма ни едно дърво.

Като угаснало огнище
наблизо гарата дими
и гледа, без да види нищо,
прозорецът ми цели дни.

Пищят и заминават влакове,
безспирно релсите звучат
като струни` - и аз съм сякаш
от месеци на път.

Sylvie Vartan

2

Все този двор и осем реда
прозорци от трите страни
и никога не ще съгледаш
на тях деца или жени.

Но днес отрано падна мракът
и ненадейно заръмя
и влязъл, спря сред двора някой
с цигулка и със мушама.

И се разля старинна песен,
еднообразна като дъжд,
до покривите се понесе
и секна отведнъж.

Той спря. По всичките прозорци
стоеха плачещи жени
и върху плочите на двора
валяха думи и пари:

- Ти, който и да си, бездомник
или юноша ослепял,
защо дойде да ни припомниш
жестокия ни дял?

Мълчим и денонощно работим,
и чакаме по-светли дни,
а дните си вървят и ние,
кога ще заживеем ний?

1928



Rita Hayworth

На заминаване

Зарад какво да жаля? Нямах
любовница, нито познат;
вървях и свалях шапка само
на ветровете в този град.

1929

ЗАВРЪЩАНЕ

Прекарам ли ръка по своя образ,
ръката ми ще почернее мигом.
Не знам дали това не е от мрака
на нощите, прекарани без сън,
или е от дима и саждите
на гарите? Ушите ми бучат
от грохота на влаковете, сякаш
съм пил хинин. Наистина не бях ли
аз болен цялата година? Тези дни
не преминаваха ли през плътта ми
сами подобно тръпките от траска?
Не бяха ли видения нелепи
и застояли мисли туй, което
очите ми съзираха навън?
Аз съм бил болен сигурно, когато
съм виждал оня просек стар да свири
на флейта със носа си и димът,
от вятъра съборен, да пълзи
по покрива подобно черна котка.
Мора е бил навярно оня град.

О, как съм уморен! О, как жадувам
да се окъпя в сянката уханна
на дървесата, да следя безгрижно
на пладне как във синята далечност
се раждат облаците и да виждам,
че е небето по-високо сякаш,
когато аз лежа върху земята
и с влюбен взор през клоните го гледам.

1930

NICOLE KIDMAN and BAZ LUHRMANN, The Colonists
by Annie Leibovitz

ВАСКО ПОПА: Далеко във нас



Asia Argento photographed by Derrick Santini

1.

Вдигаме ръце
Улицата по небето се катери
Свеждаме погледи
Покривите във земята слизат

От всяка болка
Която не споменаваме
По един кестен израства
И остава тайнствен зад нас

От всяка надежда
Която таим
По една звезда пониква
И се изплъзва недостижима пред нас

Чуваш ли куршума
Който ни кръжи около главата
Чуваш ли куршума
Който ни дебне
целувката

Moira Shearer 1950’s

2.

Ето го това е то неповиканото
Странно присъствие ето го

Трепет е на повърхността на чая във чашата
Ръжда която се хваща
По ръба на нашия смях
Змия свита на кълбо в дъното на огледалото

Дали ще мога да те укрия
От твойто лице във моето

Ето го третата сянка е
В нашата измислена разходка
Неочаквана бездна
Между нашите думи
Копита които тътнат
Под сводовете на небцата ни

Ще мога ли
В тези непокорими предели
Да ти издигна шатра от своите длани

Nicole Kidman

3.

Неспокойна се разхождаш
Из моите подочия

Върху невидимата решетка
Пред твоите устни
Голите ми думи зъзнат

Отнемаме мигове
От безогледните зъбци

Твоите ръце тъжно
В моите се вливат
Въздухът е непроходим


Natalie Wood

4.

Шумолят зелените ръкавици
По клоните на алеята

Вечерта под пазвата си ни носи
По път който следа не оставя

Дъждът пада на колене
Пред избягалите прозорци

Дворовете излизат от портите
И дълго гледат след нас

Dakota Fanning photographed by Inez van Lamsweerde and Vinoodh Matadin
for W Magazine’s Great Performances, February 2011

5.

През нощите изчезва тъмата

Железните клони хващат
Минувачите за ръцете

Само непознати комини
Свободно шетат по улиците
Прокарани през нашата безсъница

В улуците звездите ни гният

위안부의 슬픈현실 꼭 보세요