Моите стихове никой не ги печати.
Никой не ги чете.
Те са опасни
-
будят долни инстинкти,
развращават духа.
(Както казва онзи,
дето
ще се появи на края.)
Особено са вредни за деца.
И възрастни.
Напуснаха
ме всичките приятели.
Разлюбиха ме всичките момичета.
Една вдовица каза,
че съм демоничен тип.
За да не бъда сам,
си купих три червени рибки.
В стъклен съд.
Хранех
ги с водни бълхи
и им сменявах водата.
Веднъж
проскубаната котка на хазайката
успя да ме издебне
и
задигна
най-палавата, най-красивата.
Останалите две се мятаха от ужас,
щом чуеха коварното животно.
Но аз ги
пазех най-внимателно.
Останалите две се мятаха от ужас,
щом чуеха коварното животно.
Но аз ги
пазех най-внимателно.
Една дъждовна вечер
от тъга,
от самота
и от не знам какво
реших
да прочета на глас
написаното през деня стихотворение.
Сам себе си иронизирайки,
се поклоних пред рибките
и казах:
- Ще
позволите ли да рецитирам стихове?
Francesca Woodman
Прочетох им едно цинично,
антиобществено стихотворение.
(Както казва
онзи,
дето ще се появи на края.)
Когато ги погледнах пак,
лицето ми се вкамени от изненада -
цветът им
беше станал сивочерен;
с огромни челюсти
и остри зъби
приличаха на
мънички акули.
Не се докоснаха до водните бълхи,
които им насипах от пакета,
с
презрение отминаха трохите хляб.
francesca woodman,portrait of a reputation,1977-1978, diaries woodman
Тогава грабнах котката,
проскубаната котка на хазайката,
и я захвърлих
върху тях.
За миг, за два
нещастното животно бе разкъсано.
От този ден това им стана
любимата храна.
Jerome Liebling
Аз всяка вечер им четях
развратните си стихове
(както казва
онзи,
дето ще се появи на края),
а те растяха
и се
озверяваха.
Превърнаха се в истински акули.
Аквариумът трудно ги
побираше,
а котките не ги задоволяваха.
Francesca Woodman
Нататък всичко се разви мълниеносно
и закономерно:
когато им четях
най-страшната от моите поеми,
аквариумът изпращя
и се пропука.
Акулите
изскочиха навън.
По-кротката разтвори челюстта си
и ме глътна.
А
другата изяде гардероба,
където беше скрит един доносчик.
... третата изяде гардероба,
където беше скрит един доносчик.
(бел. Б.Р.)
Докато четях великолепните стихове от “Великолепните”, си спомних разказа на автора им как подир три изложби го били приели в Съюза на художниците (и таз отломка нищожна от соц-карнавала била съществувала все още, виж ти!) и почти веднага го изключили, щото направил четвърта такава, с фрагменти от пролетарската класика на адаша му Ангелушев, не съвсем ангелически и благопристойно дорисувани. Бил се подиграл с класика, кощунствал с ненакърнимата му памет – това било всеобщото мнение на художническата гилдия, и то не другаде, а под тепетата, в баш художническия град. Какво ли ще да е поетическото такова, когато прочетат стихове от типа на “обичам шопската салата,/ когато вечерта смирено гасне” – или когато поетите от тепетата се видят как “постмодерно вървят с изплезени езици,/ понякога се спират и много дълго се целуват” – или пък, което е по-лошото, когато видят как пройдохата Боби Роканов вмества сякаш че самия себе си в стиха “една овца трогателно изпсува и напусна стадото” – и пророкува собственото си сбъдване със също тъй трогателни съвети за мълчание: “Казах на / поетите да спрат да пишат,/ казах на Уитман, на Дилан Томас, на Луис/ Гонгора,/ на Елиът и на Мишо, на Лорка, Маяковски и/ Аполинер./ Казах, че Боби Роканов скоро ще се появи и/ ще напише/ гениални стихове.”
In the summer of 1956, photographer Alfred Wertheimer gained fly-on-the-wall access to Elvis Presley just before the musician became a superstar
Тези стихове нямат нужда от панегирици – те панегиричестват сами за себе си. Великолепието им е отразено в заглавията, които сами по себе си са нещо като поетични предговори към пикаресковите стихотворения. “ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ, КОЕТО ПРЕРАЗКАЗВА ОТНОШЕНИЯТА НА НОЩНИЯ ПОЕТ И НЕГОВИТЕ ТРИ СЪПРУГИ, ЕСТЕСТВЕНО БИВШИ” – как ви звучи това заглавие например? Вагабонтски, естествено. Нощният поет може да има само бивши съпруги – като всяка една от тях е “тиха, набожна и смирена”, а липсата й се приема с възгласа “ура”; прочее битието на разтоварения от съпружества вагабонт е присмехулно осълзено – може би по съдбата на българските женици клети – той, оказва се, и талантливо плачел, за което не се свени да ни се похвали: “и напълни десет кофи сълзи, тоест цял живот плака,/ оказа се, че и плачът му се удава, както писането”.
Jean-Paul Sartre and Che Guevara
Тази присмехулност предизвиква – тя няма нищо общо с мрачната сериозност, с която българската традиция приема поета и неговото дело. Боби Роканов карнавалничи, подиграва се без всякакви угризения с тази сериозност и отказва да приеме себе си в подобна парадигма; точно обратното – присмива се и над себе си по същия начин, по който се присмива над света, оголвайки до кокал неговата гротескност, подлагайки цялата тази сериозност на гротескни демитологизации, подривайки възвишеното, додето се срути в абсурдното. Постмодернизъм? Прилежният литературовед лесно ще го разчете тук, не само в успоредяването на Дебелянов и шопската салата, но и в съседството на “две увиснали очи” с “душата на дете”, или в драстични стихове от рода на “а колко сладко е да пиеш тъмна бира/ с насрания вампир от Трансилвания/ и да мачкаш на тъжната жена плътта й”.И ще зацвили от възторг, когато види, че в цариградска тетрадка на поета става дума за “солунските двама братя/
Сюлейман и Мустафа”.
Роканов се отнася с презрително нехайство към престижната приложимост на постмодернизма към поезията – във функцията му на удостоверение за актуалност. По-скоро като че ли се опитва да реализира една мисия, завещана сякаш че от единствения мислим спрямо неговите стихове патрон – мисията на поета като “красив безсрамник” – красив в своя стриптийз, в своя ментален ексихибиционизъм. Имам предвид, разбира се, Констентин Павлов – името му впричем фигурира в едно от заглавията на “Великолепните” -“ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА БАЩАТАИ МАЙКАТА И ЗА ПОЗИТЕ НА КОНСТАНТИН ПАВЛОВ”, което започва с драстичните абсурдистки-фройдистки стихове “Аз мога да съм ти баща,/ но искам ти да си ми майка / моя майка, майка/ гола,/ майка със очи и без очи.”
Позите на Константин Павлов, бащата, майката, вопълът “Кое да пренебрегна – себе си или живота?”, поетът като гарван, като “син на тъмнината”... Въпросите, които пораждат подобни стихотворения, рухват веднага под напора на тяхната абсурдистка без-отговорност. Може би единственият въпрос, който зее широко отворен след прочита на тези стихове, е какъв е техният хоризонт – и дали това е само глобалният присмех, меандрите на гротескното, което в своето низвергване приравнява субекта и обекта на поетичното? Зашлевява ли тази книга поредната плесница на обществения вкус – или естетическите предизвикателства са само мантия, под която се крият болката и ранимостта?
Joan Crawford, 1932
И да е така, никой няма да ни позволи да ги видим. Поне според мен Боби Роканов ненавижда повече от всичко самосъжалението, така че е излишно да дирим обичайното теле под неговите стихове – няма да го намерим. По-скоро става дума не толкова за раздаване на естетически плесници, колкото за метод, ако щете за бойна техника, която изисква да отговориш на абсурда с абсурд, да изобличиш абсурдното, като го повдигнеш на квадрат, да извадиш тънките му кости от плухестата плът на ежедневното – както между впрочем се случва още в първото стихотворение. Този метод има многопластови приложения в различните текстове от “Великолепните” – и ще си позволя само два примера, за да покажа как той работи, как клоунства, как си играе с поетичния език и драматургията на поетичните случвания. Във “ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА СПЯЩАТА КРАСАВИЦА, ЧУДНИТЕ Й СЪНИЩА И НЕЙНАТА ПРЕЛЮБЕЗНА ПРИСЛУЖНИЦА” се разказва приказката за една спяща красавица, която не се събужда до смъртта си, и за подмиващата я прислужница, която любезничи с цели поколения от прииждащи принцове – “затова бе любезна с принцовете/ и всяка година се изненадваше от нова бременност – / (една изненадана прислужница се оказа)”. Това любезничене именно поражда мита за спящата красавица, чрез неговото демаскиране приказката е обърната с главата надолу – и това може би би било достатъчно за всеки друг поет – но определено не е достатъчно за Боби Роканов. Самото преобръщане на приказката се оказва само метод, за да бъде демаскирана на свой ред курвенската история, бездарието на човешкото битие: както се ражда многобройната челяд на любезничещата прислужница, “така се роди и Великата Френска революция,/ Великата Октмврийска революция,/ и ВеликотоПреселение на братския еврейски народ/ от Азия в Америка и обратно”. Поетичното аз е присмехулно, но и принадлежащо към същата тази бездарност – всъщност съсъществуването на присмеха и бездарието е единствената възможна територия за неговата свобода – което ясно личи от лексикалните приложения на думичката “убивам” във “ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ДЕКЕМВРИ И ЗА РЕЦЕПТИТЕ НА САРИЕВИ”. Там тази дума е употребена първо за заколението на прасето, това олтарно действо на българската Коледа: “изядоха прасенцето, не му простиха, въпреки, че викаше горкото,/ а много го обичаха си спомням, докато растеше и трупаше сланина”, а след това и за самотния коледен секс на самия поет – в едно символично убиване и изяждане на собствената самота: “Поръчах си момиче преди да дойде Бъдни с вечерта/ и на два пъти убивах нейното разклатено достойнство,/ което се оказа трудно за убиване,/ аз убивах – тя умираше, аз убивах – тя умираше”.
Faye Dunaway (Network, Sidney Lumet, 1976)
Смисълът на тези стихове? А трябва ли изобщо да имат смисъл? Трябва ли той да може да бъде дефиниран, изведен, описан, анализиран – трябва ли тези операции да бъдат превърнати в юзда, трябва ли чрез тях да затъкнем студеното желязо в устата на поета? Трябва ли разбираемото да бъде възвеличавано, защото е достъпно за всеки квартален чичо, трябва ли да бъде окуражавана посредствеността, за да бъде спечелена за поезията публиката на Азис? Спомням си една от някогашните акции на Боби Роканов, осъществена – ако не ме лъже паметта – заедно с Ани Илков. Бяха отпечатали стихове върху опаковъчна хартия – същата хартия, в която се завиват банички и суджуци. Не бяха се погрижили обаче да ги направят по-разрибаеми за средно статистическите ядачи на банички и суджуци. Защо ли? Ами защото така. Или защото предпочитаха суровата стилистика на ЕСМ, бруталната присмехулност срещу озъбената балканска простащина:
“Ура! С босите деца на миналия век,
които лъскат нещото, което нямат, нямат, нямат, нямат,
Докато четях великолепните стихове от “Великолепните”, си спомних разказа на автора им как подир три изложби го били приели в Съюза на художниците (и таз отломка нищожна от соц-карнавала била съществувала все още, виж ти!) и почти веднага го изключили, щото направил четвърта такава, с фрагменти от пролетарската класика на адаша му Ангелушев, не съвсем ангелически и благопристойно дорисувани. Бил се подиграл с класика, кощунствал с ненакърнимата му памет – това било всеобщото мнение на художническата гилдия, и то не другаде, а под тепетата, в баш художническия град. Какво ли ще да е поетическото такова, когато прочетат стихове от типа на “обичам шопската салата,/ когато вечерта смирено гасне” – или когато поетите от тепетата се видят как “постмодерно вървят с изплезени езици,/ понякога се спират и много дълго се целуват” – или пък, което е по-лошото, когато видят как пройдохата Боби Роканов вмества сякаш че самия себе си в стиха “една овца трогателно изпсува и напусна стадото” – и пророкува собственото си сбъдване със също тъй трогателни съвети за мълчание: “Казах на / поетите да спрат да пишат,/ казах на Уитман, на Дилан Томас, на Луис/ Гонгора,/ на Елиът и на Мишо, на Лорка, Маяковски и/ Аполинер./ Казах, че Боби Роканов скоро ще се появи и/ ще напише/ гениални стихове.”
Тези стихове нямат нужда от панегирици – те панегиричестват сами за себе си. Великолепието им е отразено в заглавията, които сами по себе си са нещо като поетични предговори към пикаресковите стихотворения. “ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ, КОЕТО ПРЕРАЗКАЗВА ОТНОШЕНИЯТА НА НОЩНИЯ ПОЕТ И НЕГОВИТЕ ТРИ СЪПРУГИ, ЕСТЕСТВЕНО БИВШИ” – как ви звучи това заглавие например? Вагабонтски, естествено. Нощният поет може да има само бивши съпруги – като всяка една от тях е “тиха, набожна и смирена”, а липсата й се приема с възгласа “ура”; прочее битието на разтоварения от съпружества вагабонт е присмехулно осълзено – може би по съдбата на българските женици клети – той, оказва се, и талантливо плачел, за което не се свени да ни се похвали: “и напълни десет кофи сълзи, тоест цял живот плака,/ оказа се, че и плачът му се удава, както писането”.
Тази присмехулност предизвиква – тя няма нищо общо с мрачната сериозност, с която българската традиция приема поета и неговото дело. Боби Роканов карнавалничи, подиграва се без всякакви угризения с тази сериозност и отказва да приеме себе си в подобна парадигма; точно обратното – присмива се и над себе си по същия начин, по който се присмива над света, оголвайки до кокал неговата гротескност, подлагайки цялата тази сериозност на гротескни демитологизации, подривайки възвишеното, додето се срути в абсурдното. Постмодернизъм? Прилежният литературовед лесно ще го разчете тук, не само в успоредяването на Дебелянов и шопската салата, но и в съседството на “две увиснали очи” с “душата на дете”, или в драстични стихове от рода на “а колко сладко е да пиеш тъмна бира/ с насрания вампир от Трансилвания/ и да мачкаш на тъжната жена плътта й”. И ще зацвили от възторг, когато види, че в цариградска тетрадка на поета става дума за “солунските двама братя/ Сюлейман и Мустафа”. Роканов се отнася с презрително нехайство към престижната приложимост на постмодернизма към поезията – във функцията му на удостоверение за актуалност. По-скоро като че ли се опитва да реализира една мисия, завещана сякаш че от единствения мислим спрямо неговите стихове патрон – мисията на поета като “красив безсрамник” – красив в своя стриптийз, в своя ментален ексихибиционизъм. Имам предвид, разбира се, Константин Павлов – името му впричем фигурира в едно от заглавията на “Великолепните” - “ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА БАЩАТА И МАЙКАТА И ЗА ПОЗИТЕ НА КОНСТАНТИН ПАВЛОВ”, което започва с драстичните абсурдистки-фройдистки стихове “Аз мога да съм ти баща,/ но искам ти да си ми майка / моя майка, майка/ гола,/ майка със очи и без очи.”
Позите на Константин Павлов, бащата, майката, вопълът “Кое да пренебрегна – себе си или живота?”, поетът като гарван, като “син на тъмнината”... Въпросите, които пораждат подобни стихотворения, рухват веднага под напора на тяхната абсурдистка без-отговорност. Може би единственият въпрос, който зее широко отворен след прочита на тези стихове, е какъв е техният хоризонт – и дали това е само глобалният присмех, меандрите на гротескното, което в своето низвергване приравнява субекта и обекта на поетичното? Зашлевява ли тази книга поредната плесница на обществения вкус – или естетическите предизвикателства са само мантия, под която се крият болката и ранимостта? И да е така, никой няма да ни позволи да ги видим. Поне според мен Боби Роканов ненавижда повече от всичко самосъжалението, така че е излишно да дирим обичайното теле под неговите стихове – няма да го намерим. По-скоро става дума не толкова за раздаване на естетически плесници, колкото за метод, ако щете за бойна техника, която изисква да отговориш на абсурда с абсурд, да изобличиш абсурдното, като го повдигнеш на квадрат, да извадиш тънките му кости от плухестата плът на ежедневното – както между впрочем се случва още в първото стихотворение. Този метод има многопластови приложения в различните текстове от “Великолепните” – и ще си позволя само два примера, за да покажа как той работи, как клоунства, как си играе с поетичния език и драматургията на поетичните случвания. Във “ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА СПЯЩАТА КРАСАВИЦА, ЧУДНИТЕ Й СЪНИЩА И НЕЙНАТА ПРЕЛЮБЕЗНА ПРИСЛУЖНИЦА” се разказва приказката за една спяща красавица, която не се събужда до смъртта си, и за подмиващата я прислужница, която любезничи с цели поколения от прииждащи принцове – “затова бе любезна с принцовете/ и всяка година се изненадваше от нова бременност – / (една изненадана прислужница се оказа)”. Това любезничене именно поражда мита за спящата красавица, чрез неговото демаскиране приказката е обърната с главата надолу – и това може би би било достатъчно за всеки друг поет – но определено не е достатъчно за Боби Роканов. Самото преобръщане на приказката се оказва само метод, за да бъде демаскирана на свой ред курвенската история, бездарието на човешкото битие: както се ражда многобройната челяд на любезничещата прислужница, “така се роди и Великата Френска революция,/ Великата Октомврийска революция,/ и Великото Преселение на братския еврейски народ/ от Азия в Америка и обратно”. Поетичното аз е присмехулно, но и принадлежащо към същата тази бездарност – всъщност съсъществуването на присмеха и бездарието е единствената възможна територия за неговата свобода – което ясно личи от лексикалните приложения на думичката “убивам” във “ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ДЕКЕМВРИ И ЗА РЕЦЕПТИТЕ НА САРИЕВИ”. Там тази дума е употребена първо за заколението на прасето, това олтарно действо на българската Коледа: “изядоха прасенцето, не му простиха, въпреки, че викаше горкото,/ а много го обичаха си спомням, докато растеше и трупаше сланина”, а след това и за самотния коледен секс на самия поет – в едно символично убиване и изяждане на собствената самота: “Поръчах си момиче преди да дойде Бъдни с вечерта/ и на два пъти убивах нейното разклатено достойнство,/ което се оказа трудно за убиване,/ аз убивах – тя умираше, аз убивах – тя умираше”.
Смисълът на тези стихове? А трябва ли изобщо да имат смисъл? Трябва ли той да може да бъде дефиниран, изведен, описан, анализиран – трябва ли тези операции да бъдат превърнати в юзда, трябва ли чрез тях да затъкнем студеното желязо в устата на поета? Трябва ли разбираемото да бъде възвеличавано, защото е достъпно за всеки квартален чичо, трябва ли да бъде окуражавана посредствеността, за да бъде спечелена за поезията публиката на Азис? Спомням си една от някогашните акции на Боби Роканов, осъществена – ако не ме лъже паметта – заедно с Ани Илков. Бяха отпечатали стихове върху опаковъчна хартия – същата хартия, в която се завиват банички и суджуци. Не бяха се погрижили обаче да ги направят по-разрибаеми за средно статистическите ядачи на банички и суджуци. Защо ли? Ами защото така. Или защото предпочитаха суровата стилистика на ЕСМ, бруталната присмехулност срещу озъбената балканска простащина: “Ура! С босите деца на миналия век, които лъскат нещото, което нямат, нямат, нямат, нямат, нямат го и техните деца, Ура!”
.jpg)
