Edith Piaf, 1946 by Cosette Harcourt - Studio Harcourt
На края свършват всички заседания.
На края свършват всички
съвещания.
Аз си тръгвам
с пламтяща глава.
- Да пазим великото единство!
Аз видях как вие се усмихвате
неопределено
към звездите...
Тротоара
клокочи от хора.
Обхваща ме светлинния потоп.
Жалки, стари
звездобройци,
пребройте електрическите крушки,
пребройте светещите
лозунги,
връхлитащите фарове
и стопове
и котешки очи край пътя.
Гори!
Гори изсъхналото време!
Ний стоим в средата на двайсети
век
като в средата на горски пожар.
Осветени са всички посоки.
Осветени
са всички проблеми.
Осветени са от умове...
и от прожектори на
танкове...
Добре.
Благодаря,
светлинен свят!
Аз не обичам да стоя на
сянка.
Аз обичам
да се увличам!
Аз се обричам
на светлина.
Защо тогаз
по някакви закони
от мен
извират тези дълги сенки -
различни,
нетипични...
И ме гонят.
Защо?
Слънца,
все най-велики,
озаряват
човешките ми
страсти
нощ и ден.
Слънца минават
и
си заминават.
А сенките остават все за мен.
Слънца
естествени
и електрически,
и поетически,
и политически...
Che Guevara
Огромни чукове от светлина.
Издигат се
и падат.
Изковават
сърцето ми.
Разчупват го на сенки.
Отхвръкват мойте образи
навсякъде.
И сякаш се разбягвам сам от себе си...
- Да пазим великото единство!
Стой!
Кой руши отвътре дисциплината?
Неоформени мои сенки -
интелигентки,
никоя от вас
не би могла сама да съществува.
Не се
опитвайте да бягате!
Ще ви разкъса злобната усмивка
на моето единствено
лице!...
Какво разбират сенките от строгост?
На мен приличат.
Аз така
живях.
Аз много ги обичам
и не мога
да бъда лош към никоя от тях...
Възторг,
и ти ли,
сянко първородна?
Възторг,
не ми изменяй!
Не
си доволна ти от мене.
Ти искаш да съм вечен бригадир.
Когато си броя
заплатата,
ти моите компромиси броиш.
Ти ме замеряш с яростни въпроси:
- Защо забрави речния канал?...
...Бригада "Бандера роса"
копаеше
и
пееше без жал.
Каналът беше символ.
Символ
бяха
лопатите,
звездите,
всичко,
всичко!...
И вечерните рапорти
звучаха:
"Сто и шейсет процента!..."
Като притчи!
Какво, че хвалеха ни
инженерите -
неудовлетворени бяхме пак.
И как се мъчехме да си
намерим
геройски сенки
в простичкия мрак.
Fidel Castro
Геройство!
Винаги ли си такова -
незадължително,
но
възхитително
изкуство, първобитно и сурово?...
Ти пречиш ли на нашето единство?
... За да не губим време за пътуване
и за да има време за
танцуване,
оставахме под небесата.
Огъня
ни правеше червено нереални.
Сами си пеехме
и мъж със мъж
танцувахме.
Препъвахме се във количките.
И там,
на изкопните
брегове,
постилахме си сенките
и падахме
и спяхме като млади
богове...
- Безсмислено прахосване на младост -
ще кажат хуманистите големи.
-
След време
ще грозите комунизма,
прегърбени от остър ревматизъм...
-
Прегърбвам се
и пак не съжалявам.
О, слава!
Слава!
Трижди слава!
На тебе, моя сянко твърдоглава
-
ентусиазъм.
Защото даже всичко да отричаме,
пак ще се къпят младите
момичета
в канала на "Бандера роса"
и ще тече реката
русокоса...
Scarlett Johansson
Аз виждам тази идваща балада
с очите на любим
и нелюбим.
Момичетата
стават все по-млади.
И ставам аз
все по-непоправим...
- Сухар!
- Сектант!
- Не, ти не си това! -
Въстават всички други
сенки в мене.
Те съдят ме.
Те искат своя час.
Изхвръкват
черни,
весели,
зелени,
отчаяни
и лудо вдъхновени...
Това съм аз!
Това съм също аз!
- Да пазим великото единство!
Целуващите устни се отдръпват.
Ще те опазя ли любов?
Защо те мразят всички други чувства?
Завиждат
ти.
Страхуват се от теб -
най-простото,
най-сладкото единство.
...Дългът
(ах, този активист
със посивели от въздържане коси!)
се
мъчеше да те запише
в кръжока по история.
А ти му се усмихваше
и
казваше:
- Добре,
но след това ще ме изпратиш,
защото става много
късно...
Здравей любов -
четирикрака сянко!
Ний бягаме от уличните лампи.
От
светлите предчувствия
към тъмните предградия.
И ти пред нас се люшкаш като
бездна.
И ние ставаме все по-огромни.
О, толкова огромни,
че
изчезваме...
Изчезваме!
Един във друг изгубени...
Макар че сме частица
от природата,
в която,
казват,
нищо не се губи...
Нима?
Сънувал ли съм пътя,
постлан със сънища изгубени?
Вървя.
От двете ми страни
жита узрели люшкат златен здрач.
А още
по-далеч
на хоризонта
издигат тъмни зъбери заводите,
комините
тържествено димят...
Но хора няма!
Вървя.
О, този страшен път,
постлан със сънища изгубени!
По всички
телеграфни стълбове
висят високоговорители.
Аз чувам музика -
фанфари.
Аз чувам патетични стихове.
Това са мойте
стихове
за моята голяма вяра...
Но хора няма!
Безветрие.
Безверие.
Безкрайност...
Jan Saudek
И става сянката ми морава
от страх.
От тези сънища изгубени.
От тези
стълбове говорещи.
От тези котешки очи край пътя,
които всичко,
всичко
наблюдават
и някъде разказват след това.
Едно око
започва да расте.
Един автомобил изгрява.
Лети с държавна
скорост...
Застанал на средата на шосето,
аз махам с две ръце:
-
Вземете ме!
Другари!...
Спирачките изсвирват иронично.
Вратичката се отваря.
Един приятен бас
ме кани:
- Ела, момче.
Ах, нашето момче!... -
И пак лети
автомобила.
И аз усмихвам се насила:
- Но все пак...
Вие
закъде пътувате?
- Как закъде?
Към комунизма!
Не виждаш ли
куртките
и лулите ни?
Не виждаш ли стоманата в
очите ни?...
- Аз виждам... че по пътя няма хора...
- Не се плаши,
момче,
не се плаши.
Щом няма хора,
няма врагове.
Така е.
Този
път е таен.
За него даже Ленин не е знаел.
Ще стигнем първи.
Пей!...
Страх!
Ти извършваш всички чудеса.
Сърцето ми започва да
трепери.
Започва да ме драска като заек.
Прегризва моите гърди
и хуква
пред автомобила.
Сърцето ми -
див заек,
ослепен
от дяволските къси
фарове,
лети,
лети
по светъл път.
А онзи
със куртката се надига
и вика на шофьорчето:
- Сгази го!
Сгази го!
Jeanloup Sieff
Да, има спомени по-живи и от нас.
Жестока сянко на страха,
населена със бухали
и призраци.
Едни те
гонят, като пеят.
А други -
просто замижават.
Аз искам да те гледам
във очите
и ако мога,
да ти се усмихна.
Под слънчеви и лунни удари
вървя и се усмихвам.
Вятъра лудува
и
разкъсва
сините листа на перуниките...
- Да пазим великото единство!
Но то започва от самите нас.
Във себе си единство да намериш -
това е
трудността!
А инак
с разкъсани души да се събираме -
от бръчките си
пропасти ще правим.
Да се опитваме на думи
от свойте сенки да избягаме?
Не
искам.
Не,
не искам да се лъжа!
И вий не се лъжете, врагове!
Не
стреляйте по мойте сенки.
Стреляйте в мен!
Смъртта ли е единството?
Едва ли...
Sára Saudková
Ще ме убият със големи думи,
с неизпълнимите ми обещания.
Ще зашурти
последната ми сянка...
Последната ми сянка!
Тя ще стане
едно червено
огледало!
Минавайки, ще се оглеждат в него
суетни претенденти за
слънца.
Луни.
И фосфорни часовници,
където всяка следваща минута
е
съкратена.
Витрини с манекени,
по-хубави от нас,
и някаква пулсираща
реклама:
"Сключете си по-скоро застраховка!"
Едно червено огледало,
в което всичко почва отначало...
Какво да правя,
другарю Чернишевски?
Когато гледам свойте сенки,
като че ли се виждам
изгорял.
Художници,
вземете ме за въглен
и нарисувайте картина:
Дон
Кихот от Ламанча
зове
на бой последен."
Но може би след
Сервантес,
след Домие
и Пикасо
това ще ви се стори трудно
и ще ви
обвинят в чуждопоклонничество.
Тогава,
моля, нарисувайте
един
невероятен пощальон
с едно-единствено писмо
-
любовно.
Написано...
да кажеме от мен,
и адресирано до някакво
момиче,
което ще живее
след петстотин години.
Всички пишем своите писма.
Che Guevara, надрусан, Боливия
Пощальонът -
История -
ще изхвърли
фалшивите.
Пощальонът -
История -
ще изхвърли
кресливите.
Ще остане едничко
писмото на оня,
който е обичал
повече
от всички...
Но ние пишем своите писма.
Александър Дюлгеров
пише свойто писмо с оксижена,
увиснал
като
тъмносиня птица
на скелите на ТЕЦ "Марица изток".
Той ми каза:
"Сенките не смеят
да се катерят много нависоко.
И
изобщо,
докато работя,
аз не мисля за такива глупости.
Виж,
по разни
заседания,
гдето чудя се какво да правя,
гледал съм си сенките и
аз.
Мисля, че на вас -
интелигентите -
малко са ви слаби гайките.
А
пък по въпроса за единството -
работата му е майката..."
Докато четях великолепните стихове от “Великолепните”, си спомних разказа на автора им как подир три изложби го били приели в Съюза на художниците (и таз отломка нищожна от соц-карнавала била съществувала все още, виж ти!) и почти веднага го изключили, щото направил четвърта такава, с фрагменти от пролетарската класика на адаша му Ангелушев, не съвсем ангелически и благопристойно дорисувани. Бил се подиграл с класика, кощунствал с ненакърнимата му памет – това било всеобщото мнение на художническата гилдия, и то не другаде, а под тепетата, в баш художническия град. Какво ли ще да е поетическото такова, когато прочетат стихове от типа на “обичам шопската салата,/ когато вечерта смирено гасне” – или когато поетите от тепетата се видят как “постмодерно вървят с изплезени езици,/ понякога се спират и много дълго се целуват” – или пък, което е по-лошото, когато видят как пройдохата Боби Роканов вмества сякаш че самия себе си в стиха “една овца трогателно изпсува и напусна стадото” – и пророкува собственото си сбъдване със също тъй трогателни съвети за мълчание: “Казах на / поетите да спрат да пишат,/ казах на Уитман, на Дилан Томас, на Луис/ Гонгора,/ на Елиът и на Мишо, на Лорка, Маяковски и/ Аполинер./ Казах, че Боби Роканов скоро ще се появи и/ ще напише/ гениални стихове.”
In the summer of 1956, photographer Alfred Wertheimer gained fly-on-the-wall access to Elvis Presley just before the musician became a superstar
Тези стихове нямат нужда от панегирици – те панегиричестват сами за себе си. Великолепието им е отразено в заглавията, които сами по себе си са нещо като поетични предговори към пикаресковите стихотворения. “ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ, КОЕТО ПРЕРАЗКАЗВА ОТНОШЕНИЯТА НА НОЩНИЯ ПОЕТ И НЕГОВИТЕ ТРИ СЪПРУГИ, ЕСТЕСТВЕНО БИВШИ” – как ви звучи това заглавие например? Вагабонтски, естествено. Нощният поет може да има само бивши съпруги – като всяка една от тях е “тиха, набожна и смирена”, а липсата й се приема с възгласа “ура”; прочее битието на разтоварения от съпружества вагабонт е присмехулно осълзено – може би по съдбата на българските женици клети – той, оказва се, и талантливо плачел, за което не се свени да ни се похвали: “и напълни десет кофи сълзи, тоест цял живот плака,/ оказа се, че и плачът му се удава, както писането”.
Jean-Paul Sartre and Che Guevara
Тази присмехулност предизвиква – тя няма нищо общо с мрачната сериозност, с която българската традиция приема поета и неговото дело. Боби Роканов карнавалничи, подиграва се без всякакви угризения с тази сериозност и отказва да приеме себе си в подобна парадигма; точно обратното – присмива се и над себе си по същия начин, по който се присмива над света, оголвайки до кокал неговата гротескност, подлагайки цялата тази сериозност на гротескни демитологизации, подривайки възвишеното, додето се срути в абсурдното. Постмодернизъм? Прилежният литературовед лесно ще го разчете тук, не само в успоредяването на Дебелянов и шопската салата, но и в съседството на “две увиснали очи” с “душата на дете”, или в драстични стихове от рода на “а колко сладко е да пиеш тъмна бира/ с насрания вампир от Трансилвания/ и да мачкаш на тъжната жена плътта й”.И ще зацвили от възторг, когато види, че в цариградска тетрадка на поета става дума за “солунските двама братя/
Сюлейман и Мустафа”.
Роканов се отнася с презрително нехайство към престижната приложимост на постмодернизма към поезията – във функцията му на удостоверение за актуалност. По-скоро като че ли се опитва да реализира една мисия, завещана сякаш че от единствения мислим спрямо неговите стихове патрон – мисията на поета като “красив безсрамник” – красив в своя стриптийз, в своя ментален ексихибиционизъм. Имам предвид, разбира се, Констентин Павлов – името му впричем фигурира в едно от заглавията на “Великолепните” -“ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА БАЩАТАИ МАЙКАТА И ЗА ПОЗИТЕ НА КОНСТАНТИН ПАВЛОВ”, което започва с драстичните абсурдистки-фройдистки стихове “Аз мога да съм ти баща,/ но искам ти да си ми майка / моя майка, майка/ гола,/ майка със очи и без очи.”
Позите на Константин Павлов, бащата, майката, вопълът “Кое да пренебрегна – себе си или живота?”, поетът като гарван, като “син на тъмнината”... Въпросите, които пораждат подобни стихотворения, рухват веднага под напора на тяхната абсурдистка без-отговорност. Може би единственият въпрос, който зее широко отворен след прочита на тези стихове, е какъв е техният хоризонт – и дали това е само глобалният присмех, меандрите на гротескното, което в своето низвергване приравнява субекта и обекта на поетичното? Зашлевява ли тази книга поредната плесница на обществения вкус – или естетическите предизвикателства са само мантия, под която се крият болката и ранимостта?
Joan Crawford, 1932
И да е така, никой няма да ни позволи да ги видим. Поне според мен Боби Роканов ненавижда повече от всичко самосъжалението, така че е излишно да дирим обичайното теле под неговите стихове – няма да го намерим. По-скоро става дума не толкова за раздаване на естетически плесници, колкото за метод, ако щете за бойна техника, която изисква да отговориш на абсурда с абсурд, да изобличиш абсурдното, като го повдигнеш на квадрат, да извадиш тънките му кости от плухестата плът на ежедневното – както между впрочем се случва още в първото стихотворение. Този метод има многопластови приложения в различните текстове от “Великолепните” – и ще си позволя само два примера, за да покажа как той работи, как клоунства, как си играе с поетичния език и драматургията на поетичните случвания. Във “ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА СПЯЩАТА КРАСАВИЦА, ЧУДНИТЕ Й СЪНИЩА И НЕЙНАТА ПРЕЛЮБЕЗНА ПРИСЛУЖНИЦА” се разказва приказката за една спяща красавица, която не се събужда до смъртта си, и за подмиващата я прислужница, която любезничи с цели поколения от прииждащи принцове – “затова бе любезна с принцовете/ и всяка година се изненадваше от нова бременност – / (една изненадана прислужница се оказа)”. Това любезничене именно поражда мита за спящата красавица, чрез неговото демаскиране приказката е обърната с главата надолу – и това може би би било достатъчно за всеки друг поет – но определено не е достатъчно за Боби Роканов. Самото преобръщане на приказката се оказва само метод, за да бъде демаскирана на свой ред курвенската история, бездарието на човешкото битие: както се ражда многобройната челяд на любезничещата прислужница, “така се роди и Великата Френска революция,/ Великата Октмврийска революция,/ и ВеликотоПреселение на братския еврейски народ/ от Азия в Америка и обратно”. Поетичното аз е присмехулно, но и принадлежащо към същата тази бездарност – всъщност съсъществуването на присмеха и бездарието е единствената възможна територия за неговата свобода – което ясно личи от лексикалните приложения на думичката “убивам” във “ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ДЕКЕМВРИ И ЗА РЕЦЕПТИТЕ НА САРИЕВИ”. Там тази дума е употребена първо за заколението на прасето, това олтарно действо на българската Коледа: “изядоха прасенцето, не му простиха, въпреки, че викаше горкото,/ а много го обичаха си спомням, докато растеше и трупаше сланина”, а след това и за самотния коледен секс на самия поет – в едно символично убиване и изяждане на собствената самота: “Поръчах си момиче преди да дойде Бъдни с вечерта/ и на два пъти убивах нейното разклатено достойнство,/ което се оказа трудно за убиване,/ аз убивах – тя умираше, аз убивах – тя умираше”.
Faye Dunaway (Network, Sidney Lumet, 1976)
Смисълът на тези стихове? А трябва ли изобщо да имат смисъл? Трябва ли той да може да бъде дефиниран, изведен, описан, анализиран – трябва ли тези операции да бъдат превърнати в юзда, трябва ли чрез тях да затъкнем студеното желязо в устата на поета? Трябва ли разбираемото да бъде възвеличавано, защото е достъпно за всеки квартален чичо, трябва ли да бъде окуражавана посредствеността, за да бъде спечелена за поезията публиката на Азис? Спомням си една от някогашните акции на Боби Роканов, осъществена – ако не ме лъже паметта – заедно с Ани Илков. Бяха отпечатали стихове върху опаковъчна хартия – същата хартия, в която се завиват банички и суджуци. Не бяха се погрижили обаче да ги направят по-разрибаеми за средно статистическите ядачи на банички и суджуци. Защо ли? Ами защото така. Или защото предпочитаха суровата стилистика на ЕСМ, бруталната присмехулност срещу озъбената балканска простащина:
“Ура! С босите деца на миналия век,
които лъскат нещото, което нямат, нямат, нямат, нямат,
.jpg)
