Биньо Иванов: ДО ДРУГАТА ТРЕВА

Биньо Иванов

ДО ДРУГАТА ТРЕВА

До другата трева на мартеница ахнала
довиждане и всичко хубаво на всичко.
Дошъл е вятъра до края на гората,
разплетени са шепа паяци жестоки,
развързани са девет клони удушвачи,
а другите остават, защото няма време,
до другата трева довиждане и всичко.

До сто години дишах, до сто и петдесет,
но леко съм тъгувал, почти не съм горял,
и лакът съм порасъл, и педя път съм имал,
и колко съм бил верен, неверен и еднакъв?
Остава много нещо, защото няма време,
до другата трева довиждане и всичко.

Средречна песъчинка, светило на небето,
нахапана малина, ужилена забрадка,
начукан боб разсеян и лодка за морето,
и радио в ухото на тъжния съсед,
до другата трева довиждане и всичко.

(Ти падаш върху мене, черго, изтъкана
от януарски облак и вятър, свирил в лед
и всичко пак си идва, но ме заобикаля)

до другата трева,
до другата трева.

* * *

Дървената гъба,
на която мама кърпеше чорапи;
въздуха самотен, дето го наричат космос
всичко
на челото ми се връзва като кърпа.

Клонка се огъва по света наблизо,
към очите ми догряват свършени звезди...

Като ти подавам хляб,
ти давам
нещо:
с дървената гъба ти го давам,
с въздуха самотен.


Anjelica Huston

ВЯТЪР ИДЕ И АЗ ТЕ ОБИЧАМ

Вятър иде и аз те обичам,
изгрев вдига ръка, залез вехне,
облак съхне и аз те обичам.

Ти, прашинка слънчасала, капка,
от брадата на цигла паднала,
буква в ситно писмо на приятел,
устна момина, мамина мъка.

Бял-бял дядо седи на калпака си -
три балкана е мечки пресрещнал,
три балкана е мечки одрал,
да ръмжи на главата му рошава
в тия вечни войни с поганци.

Риба-янтърка лази към Дунава,
гдето, глътнали мрежите, рибите
думат трийсет и три езика.

Златобрада коза се възкачва
по реброто на Мусала
и се блъскат в рогата й облаци,
пощурели да палят морето...

Вятър иде и аз те обичам,
облак съхне и аз те обичам,
разпилявам се зарад тласъка
в езерата ти - сън под дланта ми,
зарад вимето на тревата ти
- и петлите по жарките покриви,
и комините, изпошарили
с дълги поздрави небесата ти.

Вятър иде и аз те обичам,
облак съхне и аз те обичам,
като легна - прегръщам те цялата,
ти, прашинка, в окото ми влезнала
за сълза,
и слънце от пътя ми.

Senta Berger, 1966

Деян Енев: МОМИЧЕ НА ПОВИКВАНЕ

Anjelica Huston (Crimes and Misdemeanors, 1989)

Беше средата на лятото. Аз скучаех. Жената и децата бяха на село. Навън валеше денонощно като в тъпа естрадна песен. Един ден към три следобед най — сетне се реших. Запалих си цигара и набрах номера на един клуб за компаньонки. Оттатък се обади меко като кадифе гласче.

— Какво предлагате? — попитах аз с такъв преситен глас, сякаш бях цар Соломон.

Момиченцето веднага си издекламира урока — стандартна, нестандартна, френска, еротичен масаж. За един час — четирсет лева, за половин час -трийсет. Транспортът — отделно.

Парите ги имах, тъкмо си бях взел учителската заплата. Бързо изчислих, че цялата заплата ще ми стигне точно за два часа и половина стандартна любов. Но аз пък нямаше да се правя на бик, нали така?

— Ами добре — казах. — Ще поръчам момиче за един час. Само да не ми изпратите някоя кобила.

— При нас момичетата са супер, господине — каза напълно сериозно кадифеното гласче. — Бъдете спокоен. Поръчката ви е приета.

Опитах се да бъда спокоен. Сипах си ракия и зачаках.

Точно в уречения час на вратата се звънна. Аз гаврътнах чашата и скочих да отворя. Край на скуката. Купонът започваше. Иху! През антрето в стаята влетя едно момиче с жълт дъждобран. То свали дъждобрана, наведе глава и започна да изтръсква косата си. Беше с бюстие и гладкото му златисто коремче пулсираше като коремчето на пчела. Задничето му беше голямо колкото пъпешче. Ха да те видим сега, цар Соломоне!

Момичето се обърна с лице към мен. Аз замръзнах и преглътнах тъй, сякаш бях налапал цяла шепа бръснарски ножчета. Пред мен стоеше Мая, Мая от моя XIб, №15 в дневника. Имах честта да преподавам на този клас по литература цели три години, а в добавка им бях и класен ръководител. Само преди месец и нещо присъствах на абитуриентския им бал.

— Здравей, Мая — казах.

Погледът на момичето беше пуст като разкопана улица в три през нощта.

— Аз не се казвам Мая — отвърна то. —

Името ми е Кити. Трябва да ми дадеш парите предварително.

Audrey Tautou

КАЗАБЛАНКА

Тяхната къщичка беше последната в квартала. За година — две наоколо израснаха десетки многоетажни жилищни блокове, които нощем светеха като презокеански кораби. Само едноетажната къщичка на господин и госпожа Сарафови разваляше гледката.

Господин и госпожа Сарафови бяха много възрастни. Когато тръгнеха да се разхождат вдървено привечер с миши стъпчици между паркираните по тротоарите коли, приличаха на изрязани с ножица от някоя стара пожълтяла фотография с пречупени краища и напукан гланц. Предприемачите с нетърпение ги чакаха да умрат, защото се знаеше, че двамата нямат наследници. А на мястото на къщичката за месеци можеше да изникне още един многоетажен блок. Но господин и госпожа Сарафови не умираха. Ден след ден те излизаха на разходка, сплели прозрачните си като крилца на водни кончета ръце, тя разперила над главата си едно ефирно чадърче, а той с черни, лъснати като повърхността на роял островърхи обувки, подковани с налчета.

Говореше се, че двамата се запознали като гимназисти на една от първите прожекции на филма „Казабланка“ преди един милион години. Оттогава те били гледали този филм стотици пъти. Влюбените от махалата използваха това име като парола, за да намират всеки път безотказен подслон в дома им.

Една сутрин откриха господин и госпожа Сарафови предали Богу дух. Били овързани с тиксо от глава до пети и малките им прозрачни тела приличали на две заспали в росата водни кончета. Откараха ги без много шум с очукания и боядисан в черно погребален „ЖУК“ на общината. Още на другия ден един булдозер срина къщичката.

Сега на това място се издига огромен увеселителен комплекс с гръмкото име „Казабланка“. Името е изписано с внушителни кървавочервени неонови букви на фасадата. Буквите пулсират в нощта като сърца. Всяка вечер от скъпите лимузини тук се изсипват заливащи се в смях двойки, които потъват зад блестящата като люк на космически кораб сребриста врата. Жените задължително носят в ръцете си малки ефирни чадърчета, а мъжете са с черни, лъснати като повърхността на роял обувки. Казват, че най-скъпото развлечение вътре била прожекцията на филма „Казабланка“. Въртели го нонстоп в някаква суперлуксозна камерна зала само за избрани клиенти.

Anouk Aimée