 |
| Norma Shearer |
Като се има предвид слабостта на ръцете ми, никога не би трябвало да се кандидатирам за палач. Или не бих могъл да отрежа главата правилно, или изобщо да я отрежа. В ръцете ми острието би било спряно не само от имперското препятствие на костта, но дори и от мускулите в района на вратовете на тези хора, тренирани на усилие, на съпротива.
Един ден обаче осъденият, който се представи за екзекуция, имаше врат толкова бял, толкова нежен, че кандидатурата ми за палач бе спомнена. Доведоха осъдения пред вратата ми и ми предложиха да го убия.
Понеже вратът му бе дълъг и деликатен, би могла да се отреже като филия хляб. Hе пропуснах да забележа това моментално, изкушението бе голямо. И все пак, с прочувствени благодарности, аз отказах учтиво.
Почти веднага съжалих за отказа си, но беше късно - обикновеният палач вече режеше главата. Той я отряза по най-банален начин, като всяка друга глава, следвайки обичайната си практика за обезглавяване, без дори да забележи разликата.
Тогава аз не само съжалих, но се ядосах и упрекнах себе си за бързината, нервността и необмислеността на отказа си.
Веселин Веселинов, превод
литернет
.jpg) |
| Women's Lodging Room in the West 47th Street Station (1892) |
Вече почти всичко бе готово, когато, няколко дни по-късно, ми предложиха една градина в провинцията. Някой искаше да си направи експеримент.
Нищожно количество, спокойно място, отпускащо небе. Тя беше приготвила няколко плочи. Явно в последния момент се бе уплашила.
При мен нещата започват зле: стягания в сърцето. Несъмнено то вече е негодно за подобни преживявания.
Ефектът при нея е благотворен. Щастлива изненада заменя тревожността и изопнатите черти.
Заинтригувана, тя се заема - различава, наблюдава и описва с шепнещ глас промените - предимно онези, които се намират в полезрението й.(...)
Отдалечените части в дъното на градината стават все по-явни, „изглежда искат да привлекат вниманието“, казва тя.
Дали тя чете мислите ми, както ще каже след малко, или аз прониквам в нейните, без да пророни дума? Дали изострената чувствителност на очното възприятие, при нея, както и при мен, е онова, което, внезапно и сякаш нарочно, изважда наяве незабележимите до момента детайли?
Успокоена, тя споделя впечатленията си. Това е отпускането, възвърнатото доверие. Лицето също го потвърждава; променяйки се. (...) То свидетелства за онова, което организмът претърпява, на което е подложен - различни изпитания на различни равнища, последователно чрез различните органи.
Едно изправено пред трудност, контролирано, терзаещо се лице. И все пак от него продължават да излизат спокойни думи. Разминавания - ту незначителни, ту доста необичайни. След предпазлив коментар, който правя по въпроса, тя се показва много изненадана. Предпочита да не е в течение. И подминава факта, че е обсадена.
Същевременно, разстроеността на лицето й продължава: постепенно изморено, изопнато, замислено, напрегнато, после овладяно и отново безжизнено, резединено, разместено, изкълчено, изгубило симетричността си, а най-накрая непринудено и озарено, не без да е преминало през различни възрасти и през неочаквани, недискретни трансформации, които се откриват без маниер...бих искал да помисля над това. Но всичко е много бързо и непостоянно.
За съвсем кратко тя показа удивително семейство от лица, което носеше без да знае, отвъд онова на предците или на родителите (далечни или близки); едно потенциално семейство, с неизвестна еволюция, което, без съмнение, никой не бе забелязал у нея до този момент; множество черти, всяка от които ще се появява в живота й за сметка на следващата; битка за надмощие над другия... Ето че поради достигнатите в различна степен органи и жлези тези лица се разкриват, със съответното настроение, само за няколко минути - отпуснати и свободни. Тя не ги вижда (дори не подозира) и продължава да говори, невинна.
Забелязвам, че за различните изражения, тя разполага с най-малко дузина, ако не и двадесетина случайни образа или трябва да кажа сърца, или настроения.
Необичайно откритие, от което без съмнение никога не бих се възползвал, и от което тя също не ще се опита да извлече нещо и дори няма да се посъветва, (както толкова други жени биха направили на нейно място), с огледалото, за да опознае, да оцени новите си черти, новия си облик и ... да обмисли.
Не казвам нищо, оставям без коментар тази невероятна игра на маски, която продължава, кротка и безцелна (...)
Само че сърцето от плът и мускули в гърдите ми ме измъчва, подхранвайки болка, неразположение и неприятни мисли.
Забелязали трудността ми, те ми приготвиха шезлонга с възглавниците срещу градината, позволяващ по-добра позиция, в резултат на което почувствах леко облекчение.
Плоча. Пуснаха някаква немска лирична песен, после я спряха. Нямах желание за европейски развлечения и то от този период.
Последва друга плоча, този път с музика от Карнатака1. Първите ноти, прозвучали с небивала тежест, бяха като удари във вътрешността на ухото.(...) Музика, която никога в живота си не бяхме чували от толкова близо. Вътрешна индийска сила, разгърната докрай; сродила се с пламенността (с една безлична пламенност) тя носеше пре-възходство, подбуждаше величие.
Както водата напредва в коритото на една река, така и музиката напредваше в коритото на моето същество, подхранваща, пораждаща пълнота и желание за пълнота.
Болката ми се бе изпарила, тревогата също.
Бяха забравени.
Чрез своите необичайни извивки, избраната музика бе замаскирала всичко по неповторим начин.
 |
| In the summer of 1956, photographer Alfred Wertheimer gained fly-on-the-wall access to Elvis Presley just before the musician became a superstar |
............................................................................................................................. а сетне се намери изгубена в мен, изгубена (и все пак независима) в едно по-обширно море.
И градината присъстваше, но присъствието й бе различно. Още от самото начало проницателната дълбочина беше достигнала нейните предели...Сега ставаше въпрос за съвсем друго нещо и дори за съвсем друга градина.
Без повече да звучи, музиката се бе сляла с нея, в съюз, за който нямах никаква представа, толкова интимен, че го забравях; един невероятно силен съюз с господстващото в центъра й дърво, с двойна и много гъста корона, неспокойна, неуморна, полюшваща се неравномерно в прегръдките на „страстния“ бриз; невиждан ансамбъл.
През стотиците клончета и листа преминаваха безумни пориви, които звуците на една невидима „вина“2 правеха великолепно щедри, естествени, неудържими.
Докато напредваше, без отличителни черти и без стил, аз я видях - тъй малко обещаваща; и тогава случайната градина неусетно се промени, превърна се в райска... и аз - стоящ няколко стъпки по-напред, така естествено, че вече не знаех от колко време съм там, в Градината на Градините, онази, в която не мечтаеш за нищо друго, която те изпълва и която никоя сила в света, дори времето, не може да преодолее; една истинска градина на рая.
Значи беше възможно, макар и без ябълка, змия или осъждащ Бог - единствено небленуваният рай. И без да се налага да се движиш, дори пред нейния център - дървото, с огромна корона и пожълтели, месести листа - златисти вестители на идващата есен.
Беше се надигнал бриз, разбуждащ заспалите клонки и замрелите листа с волния си повей, изразяващ блаженство, блаженство в най-висока степен, и желание, по-скоро желание, отколкото блаженство... всякакви блаженства, предложени и миг след това изтръгнати, а сетне спечелени и предложени отново заради подялбата, заради честта, заради изгубената дарба.
Екзалтираният свят на Ориента беше там, единствен и абсолютен, изразяващ най-висшата форма на екстаз в името на всички, на всички по Земята.
Никоя ръка, никое женско или мъжко тяло, никой човешки или животински танц не биха могли да изразят онова, което изразяваха клонките и листата. Безкрайни изблици, променливи и многозначни, изригнали в мига, непреодолими.
Коленичения, молби, преплитания, разплитания, отскубвания, резки спускания напред, отстъпления, повторни прегръщания, доведени до крайност за всяко листо, за всяко клонче, превърнало се в обожаващо същество, кланящо се отново и отново в израз на безгранична почит... почит, която всеки фрагмент, превърнал се в цялост, искаше да отдава неуморно и без сдържаност ... във висините.
Понеже тези страстни изблици се случваха на върха на едно дърво (и това никак не ме учудва), върху един стар орех с огромна корона, толкова рядка по рода си, двойна, почти тройна, вероятно уникална... всеки неин член се втурваше напред, връщаше се и отново се втурваше... безспир.
Ожесточение без лице, в което всички части - клони, листа и вейки - бяха лица и дори повече от лица, по-дълбоко разклатени, по-разтърсени, разтърсващи.
Индивидуално, не колективно, в един ускорен ритъм, отнасящ всякаква вялост, където истинският вятър дори не изглеждаше съществен.
Клоните се навеждат ниско, бързо, поривисто се издигат, полягат назад, а сетне се втурват отново, заради неуморното надхвърляне, огънати, изправени почти свирепо, по силата на едно своеобразно посвещаване, с небивала мощ.
Красота от трептения в градината на промените.
Насищане и ненаситност тръгваха от дървото на очарованията.
Викове към жадните, викове най-сетне чути, удовлетворени. Вечно чаканата добавка бе получена, доставена.
Безкрайното огъване - изправяне откриваше своя сблъсък.
Безкрайното желание се отваряше и затваряше...нестихваща пулсация.
Между Земята и Небесата - преодоляно блаженство - една непозната първичност отпращаше към най-висшата наслада, към престъпването, както на върха, така и долу, в дълбините, там, където неизразимото остава тайно, свято.
Към това се добавяше, прилепваше се (идвайки незнайно откъде), само едно невъзмутимо скандиране, глух ритъм, силен, но същевременно вътрешен, като биенето на сърцето; сърце, достигнало до дърветата, (което ние не им показвахме и което те бяха скрили от нас), голямо растително сърце (бих казал планетарно), вездесъщо, преоткрито, най-после забелязано, доловимо за обладаните от върховна емоция - онази, която придружава всичко..., в която се съдържа Вселената.
Превод от френски Стефка Паунова
Литературен вестник
 |
| The Beatles |
Момичето от Будапеща
Дъхът на младото момиче приюти ме в своята приятна
мъгла. Усамотих се и така останах чак до края.
Ръцете му — едни такива леки. Сякаш милва те вода.
Увехналото мигом се топи. Очите му остават само.
Високи хубави треви, високи хубави цветя
сред нашето поле растяха.
И лека тежест на гръдта ми — сякаш ти опираш се сега на нея.
Да, ти опираш се така — сега, когато тук те няма.
Превод от френски: Кирил Кадийски
 |
| Olivia de Havilland and Vivien Leigh on the set of Gone with the Wind in 1939 |
 |
| Wolfgang Tillmans |
Празнота
В нея духа страшен вятър.
Тя е само малка дупчица в гръдта ми,
но във нея духа страшен вятър.
В дупчицата има и омраза (винаги), и ужас, и безсилие,
има и безсилие, и вятърът е уплътнен,
яростен като вихрушка,
би пречупил и стоманена игла,
пък е само вятър, само празнота.
Щом за миг изчезне, аз се търся, подлудявам.
А Христос какво би казал, ако бе такъв създаден?
Тръпките у мене имат винаги приготвен студ.
Празнотата ми е ненаситна и унищожителна.
Тя е вата и мълчание
на замлъкнали звезди.
И макар че е дълбока, дупчицата няма форма…
Превод от френски: Пенчо Симов
 |
| LOBBY OF THE DAMNED |
.jpg)
