Борис Роканов: Великолепно стихотворение за донските казаци, за славея от Стара Загора, за мъченика Вулваджиев, за Света Мара Пенисенко и за DJ Елена, която откриваше на няколко пъти топлата вода върху харизан матрак до софийската Сточна гара

Sophia Loren

Старозагорският славей – Марето Донева – се самозапали и сега:

Кой ще ни пее? Кой ще ни пее?

+++

Две черни и овални следи са останали от тях

над леглото персон и половина

върху варосаната стена на голямата къща над пътя за Смолян.

Там са облягали главите Светите Равноапостоли Жоро и Мара,

колко много е останало от тях в спалнята, където са кроели камасутрите на любовта

и стотици други

по-далечни планове

за творческото и житейско оцеляване,

защото и двамата пишели,

не, някакви важни поезии, а по-маловажни неща.

Големи, кръгли, черни ореоли – мъжкият е малко по-голям[1].

Margot Fonteyn, 1935

КРАТЪК РАЗГОВОР СЪС СВЕТИ ЖОРО

„Мой приятел, лекар – започна Свети Жоро – получи инсулт и сега има нарушена походка”

„Какво, върти ли си гъза?” – го попитах.

„Не, влачи си крака” – ми отговори натъртено той.

Marilyn Monroe

НАПУСКАНЕ НА ХВОЙНА

Аз в деня, когато свършваше годината девета, се дигнах от безметежната и мръсна Хвойна,

тогава пълна с преуспели селяни дошли от близките градчета да нагледат родните си къщи и да се напият с други също преуспели селяни пред магазинчето на Сонти,

където се разливат туби с вино и ракия и се пекат кебапчета

(уф, колко е красиво по Коледа в селото).

Isabelle Huppert

ОТИВАНЕ В СОФИЯ

Отидох в пустата и чиста София

при античната кака Елена от Брестовица, да се напием и да посрещнем по-добрата 2010 година

(въпреки че остаряваме,

ние (мъжете)

неусетно се надяваме да сложим нещо някъде,

а те (жените)

не се надяват на това, а търсят да получат нещото, което ние слагаме;

да ни тресне ужасено чувството,

да го ударим на поезия и танци

и да кротнем също някъде,

ей,

така,

безлични,

уморени,

погнусени,

притеснени,

не знам какви си още).

Брестовишката Дева Елена, заради която сега ще почне

голямата брестовишка ракиена война

се събуди

и почна свирепо да мастурбира.

Скреч, скреч, скреч, скреч, скреч.

Ако Вейслав Линдзей ми беше под ръка, щеше да удари барабаните на Конго:

Бум-дум-бум-дум-бумбара-дум.

Тогава Пенисенко си занесе кура в Павелско,

а Вулваджиев си прикотка вулвата в Хвойна,

(сал една вулва му остана),

но той не боравеше с латинските термини

и най-безотговорно я наричаше пичка,

тоест – сал една пичка му остана.

А донските казаци тази есен не дойдоха в Пловдив.

[1] Това твърдение не е политически коректно, но искам да кажа, че според мен и двамата еднакво не са се къпали, но понеже на свети Георги Вулваджиев е била по-голяма главата, света Мара Пенисенко е изглеждала по-чистоплътна.

James Joyce jams to Johannes Jeep in 1915

Следват три съкровени послеписа, пратени от лирическата героиня Света Мара Пенисенко по повод на горното стихотворение:

Lisa Fonssagrives, New Mexico 1940s, photo by Irving Penn

Първи послепис:

това изумително бездарно стихотворение, което си написал, както всичко бездарно, което си написал досега, днес на мен ми унищожи деня. как го правиш? паразит, който няма грам дарба и твърди, че виктор пасков имал малка пишка? а твоята мека и нещастна пишка? просто не мога да ти обясня как ТИ днес ми скапа деня.

Втори послепис:

цял ден не мога да мисля и се чудя защо съм ти позволила да имаш достъп до интимните ми части? при положение, че ти мразиш лизачите и смяташ, че са някакви втора степен хора. само да ти кажа, че в момента съм в интересен ренесанс с 28 годишното ми гадже. такова лизане не съм виждала отдавна. ти си глупак, който не може да ми върне по никакъв друг начин за собствената си импотентност, освен като ме разпространи. тъпак! съжалявам, че някога съм имала нещо общо с теб! особено след като ми каза, че пасков имал малка пишка. никога няма да разбереш за какво става въпрос, тъпанар! а колко по-малка писателска пишка ти имаш от пасков! нещастник!

Mary-Louise Parker - Weeds Season 7 Promo by Mark Seliger


Трети послепис:

Борко, за да претендираш за истински общочовешки талант, трябва да притежаваш определени качества. Преди да седнеш да пишеш, трябва да си прочел доста неща. Не случайно, а съвсем целенасочено. Нямам такова усещане за теб. За мен ти си една невежа, която по странни стечения на обстоятелствата е успяла да се запознае с разни хора. Къде са ти инвенциите, за които никой не подозира? Как ще ме изненадаш? Очевидно при теб това като въпрос не стои. По-скоро си опортюнист, който стиска палци опортюнистичната му среда да не изчезне. Иначе си злобен по дифолт, можеш да смажеш всяка глава, която се опита да се усъмни във величието ти.
Та да обобщим – аз у теб талант засега не виждам. Ако имаш някакви доказателства за обратното, с удоволствие ще ги изслушам.
Няма да ти прочета романа, докато не успееш да ме заинтритригуваш. А ти досега какво си направил? Никаква ерекция, моля те, направи ми свирка, няма да те лижа никога през живота си, защото лизачите са тъпанари – и най-наглото от всичко: ти сега да не се влюбиш в мен?
Ужасно бездарното ти стихотворение дори не е поезия, щото поезията има някакъв смисъл. А това, което ти си направил, е отмъщение към жена, на чиято сексуалност не можеш да отговориш поради импотентност и мека пишка.
Нещастник!

Helen Mirren

Федерико Гарсия Лорка: БАЛАДА ЗА МОРСКАТА ВОДА

Lillian Hellman

Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.

- Какво продаваш, моме тъжна,
с гърдите голи и злочести?
- Продавам аз, сеньор, водата
на морето.

- Какво ми носиш, момко черен,
примесено с кръвта ти буйна?
- Сеньоре, нося аз водата
на морето.

- Кажи ми, сълзите солени
отгде извират, мила мамо?
- Аз плача със водата
на морето.

- Сърце, а тая нетърпима
горчивина къде се ражда?
- Безкрай горчива е водата
на морето.

Далеч
усмихва се морето.
Зъби от пяна,
устни от небе.

Превод от испански: Александър Муратов, Атанас Далчев

Jean Seberg

Касида за тъмните гълъби

На Клаудио Гийен Сред клоните на лавъра видях два тъмни гълъба. Единият бе слънцето, а другият – луната. „Съседи мои, казах аз, где гробът ми остава?” „В моята диря” – слънцето рече. „На глътката ми” – луната продума. И аз, който вървях, вървях до кръст вкопан в земята, видях орлици две от сняг и девойка гола. Едната беше другата и никоя девойката. „Орлици мои, казах аз, где гробът ми остава” „В моята диря” – слънцето рече. „На глътката ми” – луната продума. Сред клоните на лавъра видях два голи гълъба. Единият бе другият и двата бяха никой. Превод от испански: Живка Балтаджиева

Jim Morrison

Газела за нечаканата любов

За мен дъхът на твойто лоно,
дъх на магнолия сумрачна.
За никой друг такава жертва –
като колибри любовта ти
между зъбите затрептяло.

Хиляди кончета персийски
върху челото твое лунно бълнуваха
четири нощи, докато талията твоя,
топяща снегове, обяздвах.

Сред кости и жасмин
растеше отмалата на твоя поглед.
Да ти даря, в гръдта си дирех
онези мраморни скрижали, които казват: вечно,
вечно; да бъде вечната градина
на моите предсмъртни мъки телцето твое,
мимолетно, кръвта ти – в мойте устни топла
и с твойте устни помрачени, смъртта ми
нека да ме вземе.

Превод от испански: Живка Балтаджиева

Samuel Beckett

IN MEMORIAM

Мила тополо,
мила тополо,
ти си цяла
от злато.
Вчера трептеше зелена,
лудо зелена
като на приказни птици
перата.
Днес повалена
лежиш под небето горещо,
както аз под небето
на мисълта си червена.
Благоуханието омайно
и нежно на ствола
пак ще спохожда сърцето
смирено.
Груба прамайко
на лъките зелени!
Ето ни двама
с теб позлатени!

Превод от испански: Александър Муратов, Атанас Далчев

Anna Paquin

Пу-Сун-Лин (蒲松齡): ИЗРИСУВАНАТА СТЕНА

Rose McGowan photographed by Ellen von Unwerth

                                                                              

Мън Лун-тан от Цзянси и сяолиенът¹ Чжу гостували в столицата. Веднъж случайно минали край един будистки манастир. Всичко там - зали, параклиси, жилища на монасите - не се простирало кой знае колко нашироко. Вътре седял само един стар монах, а до него висяла окачена дрипавата му дреха. Като видял, че влизат гости, монахът си оправил дрехите и излязъл да ги посрещне, повел ги да разгледат манастира. В залата имало статуя на Бао Чжъ², а стените от двете й страни били майсторски изрисувани, хората изглеждали като живи.
На източната стена била нарисувана Небесната красавица, която пръска цветя³. В свитата й имало една девойка с още детски плитчици, тя държала цвете и се усмихвала, вишневите й устни сякаш искали да се раздвижат, бистрите вълни на погледа й сякаш сега ще плиснат към дошлите хора.
Чжу дълго я гледал втренчено и неволно почувствувал как душата му почва да блуждае, а мисълта застива, овладяна само от тази девойка. Внезапно тялото му олекнало, издигнало се, той се понесъл сякаш върху облак и за миг се намерил на стената. Там видял множество - храмове, дворци, един от друг по-високи - това не бил светът на хората. Стар монах, седнал тържествено, както се полага, произнасял проповед. Край него се тълпели слушатели с оголена дясна ръка и рамо⁴. Чжу се вмъкнал и застанал сред тях.
След малко усетил, че някой сякаш го подръпва тайно за дрехата. Объркал се - девойката с детските плитчици. Тя се засмяла и си тръгнала. Чжу бързо закрачил подир нея. Минали покрай криволичеща ограда и влезли в малка къщичка. Тук Чжу нерешително спрял, не посмял да върви по-нататък. Девойката обърнала глава, вдигнала ръката с цветето и му помахала отдалеч, сякаш го викала със себе си. Тогава той я последвал. Вътре било тихо, безлюдно... Чжу бързо я прегърнал и понеже тя особено не се противяла, започал с нея весела любовна игра.
След известно време девойката си тръгнала. Но преди да затвори вратата, му наредила да стои тихо, дори да не кашля, и обещала вечерта пак да дойде. Така продължило два дена. Но приятелките на девойката усетили, почнали да търсят Чжу и го намерили. Посипали се шеги:
- Гледай ти, малкият господинчо в корема ти вече ей такъв е станал, а косата ти все още е пусната и несресана като на малко момиче, може ли така?
Почнали да подават фиби, украшения за коса, обици, заставили я да си вдигне косата в прическа на омъжена жена.
Девойката засрамено мълчала. Една от приятелките й казала:
- Сестрички, тук дълго не бива да стоим, на човека това може да не му е приятно.
И със смях си отишли. А Чжу гледал девойката: косата й вдигната, събрана в лека, висока прическа, украшенията - златни феникси - висят надолу. Така тя била още по-прелестна, отколкото с плитчиците. Озърнал се, видял, че няма хора, и постепенно пак започнал непристойните си игри. Ухания на орхидея и мускус замайвали главата му...
Но още преди да привършат удоволствията им, внезапно се разнесло гръмко и застрашително тропане на кожени ботуши, дрънчене на верига. Закънтели викове, чула се караница... Девойката скочила уплашена, двамата с Чжу занадничали крадешком навън. Видели пратеник в златни доспехи, с черно, сякаш лакирано лице. В едната си ръка той държал верига, с другата издигал боздуган. Девойките го наобиколили.
- Всички ли са тук? - попитал пратеникът.
Отговорили му:
- Всички.
- Ако някой крие човек от долния свят, нека си признае, да не си причинява сам неприятности.
И отново му отговорили в хор:
- Няма такъв.
Пратеникът се обърнал, изгледал ги хищно-подозрително, сякаш имал намерение да търси нещо укрито.
Девойката много се изплашила, лицето й посивяло като студена пепел, тя в паника казала на Чжу:
- Бързо се скрий под леглото!
Отворила малка вратичка в стената и стремглаво изтичала навън.
Чжу лежал свит по очи и не смеел дори да диша. Неочаквано чул тропота на ботушите вече вътре в стаята, после пак навън. Не след дълго шумът и глъчката постепенно се отдалечили и той се поуспокоил. Но навън все още ходели насам-натам, разговаряли. Чжу вече доста време стоял прегънат и почнал да усеща как край ушите му пищят цикади, а пред очите му се мяркат искри. Положението му било почти нетърпимо, но той стоял тихо, слушал и чакал да се върне девойката. Накрая вече сам не съзнавал кой е той самият и откъде е.
В това време Мън Лун-тан се озърнал в залата на храма, не видял Чжу и изненадан се обърнал да попита монаха.
- Отиде да слуша проповед - отговорил усмихнатият монах.
- Че къде отиде?
- Тук, наблизо.
След малко монахът почукал с пръст по стената и повикал:
- Благодетелю Чжу! Какво така тръгнахте да се разхождате и вече толкова време не се връщате?
И веднага на стената се появило нарисувано изображението на Чжу. Той стоял и се ослушвал, сякаш искал да дочуе нещо. Монахът повикал още веднъж:
- Вашият спътник чака вече доста време! Тогава Чжу се отделил от стената, понесъл се по въздуха и слязъл при тях. Застанал безжизнен, неподвижен, с вперен някъде поглед и омекнали, подкосени крака.
Мън бил изумен. Почнал внимателно, малко по малко да разпитва приятеля си. Оказало се, че докато лежал под леглото, Чжу дочул чукане, което тътнело като гръмотевица. Затова излязъл навън - да види и да чуе какво става.
Двамата заедно погледнали девойката с цвете в ръката - завитата й коса била вдигната нагоре, нямало ги вече увисналите плитчици. Подплашеният Чжу се поклонил на монаха и го попитал как е възможно това. Монахът се усмихнал:
- Илюзията се поражда у самите хора. Как бих могъл аз, старият монах, да ви я обясня?
Чжу почувствувал как дъхът му секва, как нещо го притиска. А Мън бил уплашен и сякаш не на себе си. Те станали, спуснали се по стълбата и излезли навън
Авторът на странни истории би казал:
- Илюзията се поражда у самите хора - тези думи са съвсем верни. У човек с нечиста душа се пораждат развратни представи; у човек с развратна душа се поражда представа за страх.
Бодисатва⁵ вразумява невежите и глупавите, безброй илюзии възникват наведнъж, но те всички са породени от човешката душа.
Мисълта на стария монах е била дълбока, убедителна; жалко, че Мън Лун-тан и Чжу не са доловили безграничното просветление, стаено в думите му, иначе и двамата щяха да разпуснат коси и да отидат в планините.<sup>6




1</sup> Сяолиен или цзюйжън - сравнително висока степен в йерархията на държавното чиновничество в древен Китай, получавана след вземане на изпити. - Б. пр.
² Знаменит с чудесата си монах (V в.). - Б. пр.
³ Название на едно от будистките божества. Докато Буда произнася своята проповед, Небесната красавица пръска цветя върху онези, които слушат. Ако цветята се задържат върху някого и не паднат на земята, това значи, че той още не е напълно пречистен от земното. - Б. пр.
⁴Общоприет сред будистките монаси начин да се носят дрехи. Счита се за проява на вежливост, а освен това е по-удобно, когато трябва да се върши нещо. - Б. пр
⁵ Една от трансформациите в процеса на преминаване от човек към буда. Категорията на бодисатвите е многобройна, тяхната цел е спасението на хората. - Б. пр.
⁶ Мъжете в Китай са носили дълга коса, прибрана обикновено под шапка. Разпуснатата коса означава преди всичко пренебрегване на общоприетитенорми. По традиция така изглеждат например монасите и безумците. - Б. пр.

Превод от старокитайски: Бора Беливанова

Marion Cotillard photographed by Ellen von Unwerth

Анри Мишо : ПАЛАЧЪТ и други невероятни текстове

Norma Shearer

Като се има предвид слабостта на ръцете ми, никога не би трябвало да се кандидатирам за палач. Или не бих могъл да отрежа главата правилно, или изобщо да я отрежа. В ръцете ми острието би било спряно не само от имперското препятствие на костта, но дори и от мускулите в района на вратовете на тези хора, тренирани на усилие, на съпротива.

Един ден обаче осъденият, който се представи за екзекуция, имаше врат толкова бял, толкова нежен, че кандидатурата ми за палач бе спомнена. Доведоха осъдения пред вратата ми и ми предложиха да го убия.

Понеже вратът му бе дълъг и деликатен, би могла да се отреже като филия хляб. Hе пропуснах да забележа това моментално, изкушението бе голямо. И все пак, с прочувствени благодарности, аз отказах учтиво.

Почти веднага съжалих за отказа си, но беше късно - обикновеният палач вече режеше главата. Той я отряза по най-банален начин, като всяка друга глава, следвайки обичайната си практика за обезглавяване, без дори да забележи разликата.

Тогава аз не само съжалих, но се ядосах и упрекнах себе си за бързината, нервността и необмислеността на отказа си.

Веселин Веселинов, превод
литернет

Women's Lodging Room in the West 47th Street Station (1892)

Екзалтираната градина
Вече почти всичко бе готово, когато, няколко дни по-късно, ми предложиха една градина в провинцията. Някой искаше да си направи експеримент.

Нищожно количество, спокойно място, отпускащо небе. Тя беше приготвила няколко плочи. Явно в последния момент се бе уплашила.

При мен нещата започват зле: стягания в сърцето. Несъмнено то вече е негодно за подобни преживявания.

Ефектът при нея е благотворен. Щастлива изненада заменя тревожността и изопнатите черти.

Заинтригувана, тя се заема - различава, наблюдава и описва с шепнещ глас промените - предимно онези, които се намират в полезрението й.(...)

Отдалечените части в дъното на градината стават все по-явни, „изглежда искат да привлекат вниманието“, казва тя.

Дали тя чете мислите ми, както ще каже след малко, или аз прониквам в нейните, без да пророни дума? Дали изострената чувствителност на очното възприятие, при нея, както и при мен, е онова, което, внезапно и сякаш нарочно, изважда наяве незабележимите до момента детайли?

Успокоена, тя споделя впечатленията си. Това е отпускането, възвърнатото доверие. Лицето също го потвърждава; променяйки се. (...) То свидетелства за онова, което организмът претърпява, на което е подложен - различни изпитания на различни равнища, последователно чрез различните органи.

Едно изправено пред трудност, контролирано, терзаещо се лице. И все пак от него продължават да излизат спокойни думи. Разминавания - ту незначителни, ту доста необичайни. След предпазлив коментар, който правя по въпроса, тя се показва много изненадана. Предпочита да не е в течение. И подминава факта, че е обсадена.

Същевременно, разстроеността на лицето й продължава: постепенно изморено, изопнато, замислено, напрегнато, после овладяно и отново безжизнено, резединено, разместено, изкълчено, изгубило симетричността си, а най-накрая непринудено и озарено, не без да е преминало през различни възрасти и през неочаквани, недискретни трансформации, които се откриват без маниер...бих искал да помисля над това. Но всичко е много бързо и непостоянно.

За съвсем кратко тя показа удивително семейство от лица, което носеше без да знае, отвъд онова на предците или на родителите (далечни или близки); едно потенциално семейство, с неизвестна еволюция, което, без съмнение, никой не бе забелязал у нея до този момент; множество черти, всяка от които ще се появява в живота й за сметка на следващата; битка за надмощие над другия... Ето че поради достигнатите в различна степен органи и жлези тези лица се разкриват, със съответното настроение, само за няколко минути - отпуснати и свободни. Тя не ги вижда (дори не подозира) и продължава да говори, невинна.

Забелязвам, че за различните изражения, тя разполага с най-малко дузина, ако не и двадесетина случайни образа или трябва да кажа сърца, или настроения.

Необичайно откритие, от което без съмнение никога не бих се възползвал, и от което тя също не ще се опита да извлече нещо и дори няма да се посъветва, (както толкова други жени биха направили на нейно място), с огледалото, за да опознае, да оцени новите си черти, новия си облик и ... да обмисли.

Не казвам нищо, оставям без коментар тази невероятна игра на маски, която продължава, кротка и безцелна (...)

Само че сърцето от плът и мускули в гърдите ми ме измъчва, подхранвайки болка, неразположение и неприятни мисли.

Забелязали трудността ми, те ми приготвиха шезлонга с възглавниците срещу градината, позволяващ по-добра позиция, в резултат на което почувствах леко облекчение.

Плоча. Пуснаха някаква немска лирична песен, после я спряха. Нямах желание за европейски развлечения и то от този период.

Последва друга плоча, този път с музика от Карнатака¹. Първите ноти, прозвучали с небивала тежест, бяха като удари във вътрешността на ухото.(...) Музика, която никога в живота си не бяхме чували от толкова близо. Вътрешна индийска сила, разгърната докрай; сродила се с пламенността (с една безлична пламенност) тя носеше пре-възходство, подбуждаше величие.

Както водата напредва в коритото на една река, така и музиката напредваше в коритото на моето същество, подхранваща, пораждаща пълнота и желание за пълнота.

Болката ми се бе изпарила, тревогата също.
Бяха забравени.
Чрез своите необичайни извивки, избраната музика бе замаскирала всичко по неповторим начин.

In the summer of 1956, photographer Alfred Wertheimer gained fly-on-the-wall access to Elvis Presley just before the musician became a superstar

............................................................................................................................. а сетне се намери изгубена в мен, изгубена (и все пак независима) в едно по-обширно море.

И градината присъстваше, но присъствието й бе различно. Още от самото начало проницателната дълбочина беше достигнала нейните предели...Сега ставаше въпрос за съвсем друго нещо и дори за съвсем друга градина.

Без повече да звучи, музиката се бе сляла с нея, в съюз, за който нямах никаква представа, толкова интимен, че го забравях; един невероятно силен съюз с господстващото в центъра й дърво, с двойна и много гъста корона, неспокойна, неуморна, полюшваща се неравномерно в прегръдките на „страстния“ бриз; невиждан ансамбъл.

През стотиците клончета и листа преминаваха безумни пориви, които звуците на една невидима „вина“² правеха великолепно щедри, естествени, неудържими.

Докато напредваше, без отличителни черти и без стил, аз я видях - тъй малко обещаваща; и тогава случайната градина неусетно се промени, превърна се в райска... и аз - стоящ няколко стъпки по-напред, така естествено, че вече не знаех от колко време съм там, в Градината на Градините, онази, в която не мечтаеш за нищо друго, която те изпълва и която никоя сила в света, дори времето, не може да преодолее; една истинска градина на рая.

Значи беше възможно, макар и без ябълка, змия или осъждащ Бог - единствено небленуваният рай. И без да се налага да се движиш, дори пред нейния център - дървото, с огромна корона и пожълтели, месести листа - златисти вестители на идващата есен.

Беше се надигнал бриз, разбуждащ заспалите клонки и замрелите листа с волния си повей, изразяващ блаженство, блаженство в най-висока степен, и желание, по-скоро желание, отколкото блаженство... всякакви блаженства, предложени и миг след това изтръгнати, а сетне спечелени и предложени отново заради подялбата, заради честта, заради изгубената дарба.

Екзалтираният свят на Ориента беше там, единствен и абсолютен, изразяващ най-висшата форма на екстаз в името на всички, на всички по Земята.

Никоя ръка, никое женско или мъжко тяло, никой човешки или животински танц не биха могли да изразят онова, което изразяваха клонките и листата. Безкрайни изблици, променливи и многозначни, изригнали в мига, непреодолими.

Коленичения, молби, преплитания, разплитания, отскубвания, резки спускания напред, отстъпления, повторни прегръщания, доведени до крайност за всяко листо, за всяко клонче, превърнало се в обожаващо същество, кланящо се отново и отново в израз на безгранична почит... почит, която всеки фрагмент, превърнал се в цялост, искаше да отдава неуморно и без сдържаност ... във висините.

Понеже тези страстни изблици се случваха на върха на едно дърво (и това никак не ме учудва), върху един стар орех с огромна корона, толкова рядка по рода си, двойна, почти тройна, вероятно уникална... всеки неин член се втурваше напред, връщаше се и отново се втурваше... безспир.

Ожесточение без лице, в което всички части - клони, листа и вейки - бяха лица и дори повече от лица, по-дълбоко разклатени, по-разтърсени, разтърсващи.

Индивидуално, не колективно, в един ускорен ритъм, отнасящ всякаква вялост, където истинският вятър дори не изглеждаше съществен.

Клоните се навеждат ниско, бързо, поривисто се издигат, полягат назад, а сетне се втурват отново, заради неуморното надхвърляне, огънати, изправени почти свирепо, по силата на едно своеобразно посвещаване, с небивала мощ.

Красота от трептения в градината на промените.

Насищане и ненаситност тръгваха от дървото на очарованията.

Викове към жадните, викове най-сетне чути, удовлетворени. Вечно чаканата добавка бе получена, доставена.

Безкрайното огъване - изправяне откриваше своя сблъсък.

Безкрайното желание се отваряше и затваряше...нестихваща пулсация.

Между Земята и Небесата - преодоляно блаженство - една непозната първичност отпращаше към най-висшата наслада, към престъпването, както на върха, така и долу, в дълбините, там, където неизразимото остава тайно, свято.

Към това се добавяше, прилепваше се (идвайки незнайно откъде), само едно невъзмутимо скандиране, глух ритъм, силен, но същевременно вътрешен, като биенето на сърцето; сърце, достигнало до дърветата, (което ние не им показвахме и което те бяха скрили от нас), голямо растително сърце (бих казал планетарно), вездесъщо, преоткрито, най-после забелязано, доловимо за обладаните от върховна емоция - онази, която придружава всичко..., в която се съдържа Вселената.

Превод от френски Стефка Паунова
Литературен вестник

---

1 Карнатака - южен индийски щат (б.пр.)

2 вина - индийска четириструнна китара (б.пр.)

The Beatles

Момичето от Будапеща

Дъхът на младото момиче приюти ме в своята приятна
мъгла. Усамотих се и така останах чак до края.
Ръцете му — едни такива леки. Сякаш милва те вода.
Увехналото мигом се топи. Очите му остават само.
Високи хубави треви, високи хубави цветя
сред нашето поле растяха.
И лека тежест на гръдта ми — сякаш ти опираш се сега на нея.
Да, ти опираш се така — сега, когато тук те няма.

Превод от френски: Кирил Кадийски

Olivia de Havilland and Vivien Leigh on the set of Gone with the Wind in 1939

Wolfgang Tillmans

Празнота  


В нея духа страшен вятър.
Тя е само малка дупчица в гръдта ми,
но във нея духа страшен вятър.
В дупчицата има и омраза (винаги), и ужас, и безсилие,
има и безсилие, и вятърът е уплътнен,
яростен като вихрушка,
би пречупил и стоманена игла,
пък е само вятър, само празнота.
Щом за миг изчезне, аз се търся, подлудявам.
А Христос какво би казал, ако бе такъв създаден?
Тръпките у мене имат винаги приготвен студ.
Празнотата ми е ненаситна и унищожителна.
Тя е вата и мълчание
на замлъкнали звезди.
И макар че е дълбока, дупчицата няма форма…

Превод от френски: Пенчо Симов

LOBBY OF THE DAMNED

Сун-Дзъ: ИЗКУСТВОТО НА ВОЙНАТА (孫子兵法)

Nastassja Kinski

Сун-Дзъ каза:

Изкуството на войната е от жизнена важност за държавата.

То е въпрос на живот и смърт, път към сигурност или към разруха. От това следва, че то е предмет за изучаване, който в никакъв случай не бива да се пренебрегва.

Изкуството на войната е в зависимост от пет постоянно действащи сили, които трябва да се вземат под внимание при оценките за условията на бойното поле.

Те са:
— Моралният закон
— Небето
— Земята
— Пълководецът
— Редът и дисциплината.

Моралният закон кара народа да бъде всецяло предан на своя владетел и да го следва, независимо от риска за живота и без страх от опасността.

Небето е израз на нощта и деня, студа и жегата, времето и сезоните.

Земята включва разстоянията — близки и далечни, заплахите и сигурността, откритите пространства и тесните проходи; вероятностите за живот и смърт.

Пълководецът олицетворява добродетелите на мъдростта, искреността, великодушието, мъжеството и точността.

Под ред и дисциплина следва да се разбира устройството на войската в подходящи подразделения, подреждането на командирите по сан, поддържането на пътища, по които обозите да достигат до армията и контролът върху военните разходи.

С тези пет условия следва да се съобразява всеки военачалник. Който ги познава, ще бъде победител. Който не ги познава, ще претърпи поражение.

Ето защо при разискванията относно условията за две враждуващи страни, прибягвайте до следните съпоставки:
— Кой от двамата владетели въплъщава Моралния закон?
— Кой от двамата пълководци е по-способен?
— Чии са предимствата, произтичащи от Небето и Земята?
— При коя от страните дисциплината се прилага по-строго?
— Коя е по-могъщата войска?
— Къде командирите и войниците са по-подготвени?
— При коя армия е налице повече неотклонност в присъждането на награди и в налагането на наказания?

Въз основа на тези седем показателя аз мога да предвидя победата или загубата.

Военачалникът, който се вслушва в съветите ми и се ръководи от тях в действията си, ще победи — нека на такъв бъде поверено командването. Военачалникът, който не се вслушва в съветите ми и не се ръководи от тях в действията си, ще претърпи поражение. Нека от такъв бъде отнето командването.

Докато се стремите към ползата от моите съвети, не пропускайте също тъй да извлечете изгода от всички благоприятни обстоятелства извън рамките на обичайното.

Според това дали обстоятелствата са благоприятни, плановете следва да се преразглеждат.

Цялото военно дело се основава на заблудата.

Следователно, когато можеш да нападнеш, трябва да изглежда, че не можеш. Когато се впускаш в начинание, трябва да изглеждаш бездействен. Когато си близо, трябва да внушиш на врага, че си далеч. А когато си далеч — да му внушиш, че си близо.

Paris, 1932

Подхвърли стръв, за да примамиш врага. Създай привидност за безредие и тогава му нанеси съкрушителен удар.

Ако той се е подсигурил във всяко отношение, бъди подготвен да го посрещнеш. Ако те превъзхожда по сила, избегни го.

Ако противникът ти е с буен нрав, опитвай се да го раздразниш. Преструвай се на слаб, така че той да стане надменен.

Ако не се изтощава, не му давай възможност да си поеме дъх. Ако силите му са единни, разцепи ги.

Нападай го, където е неподготвен. Явявай се, където не те очаква.

Военните способи, които носят победа, не бива да бъдат разкривани предварително.

Пълководецът, който печели битка, преценява много неща още в храма, преди битката. Пълководецът, който губи битка, преценява малко неща предварително. И така, многото преценки водят до победа, а малкото — до поражение. А колко по-страшно е, ако не се правят никакви преценки! Съобразявайки се с това, аз съм в състояние да предвидя кой би могъл да спечели и кой по-скоро ще загуби.

Catherine Deneuve  в "Дневна красавица" на Луис Бунюел

Блез Сандрар: Из „Проза за Трансибирския експрес и малката французойка Жана“ и други стихотворения

Carole Lombard

***

Ще дойде ден
и цялата модерна техника не ще ни е достатъчна
Всяко прекосяване на океана
струва цял милион на избирателите
а със самолет и с дирижабъл десет милиона
Кабелите под водата моята кабина лукс и тежката индустрия
поглъщат всичките пари
А тази изумителна деятелност поражда гордостта ни
Машините не са достатъчни
Фалит
Върху торището си Йов разтрива своето лице
с електрическия уред за масаж
Да си умреш от смях

из книгата “Попътни страници”, 1924

превод: Иван Бориславов

Cate Blanchett

Заглавия

Форми пот коси
Скокът за да си
Оголен
Първото стихотворение без никакви метафори
Без нови
образи
ала с нов дух
Злополуките на всичките феерии
400 отворени прозореца
Витло от скъпоценни камъни от панаири и от менструации
Хилав конус
Да се преместиш пълзешком
в дълбачките
През небесния акордеон и през гласа на телескопа
Когато вестникът с най-тлъстото заглавие
ще шупне изведнъж
като затворена сред четири стени светкавица

Юли 1914

из книгата “19 еластични стихотворения”, 1919
превод: Иван Бориславов

Anthony Quinn and Anna Karina

Марк Шагал

Той спи

Събужда се

Внезапно почва да рисува

Той грабва една черква и рисува с една черква

Той грабва една крава и рисува с една крава

С една сардела

Рисува с черепи, ръце, ножове

Рисува с жилите на вола

Със всички скверни болки на еврейските паланки

Раздрани от любовна похот в дълбините на Русия

За Франция

Без жажда и сърце

Рисува той с крака

Очите му отзад

И ето вашето лице

Това си ти, читателю

Това съм аз

Това е той

Собствената годеница

Бакалинът на ъгъла

Овчарката

Акушерката

Новородени къпят в кофи кръв

Небе препълнено с безумие

Избликват из устата червеи

На тирбушон прилича la Tour d’Eiffel

Натрупани ръце

Христос

Той сам Исус Христос

На кръста свойта младост изживял.

Всеки нов ден самоубийство ново

Внезапно той престава да рисува

Той беше буден

Сега той спи

Обесва се със свойта връзка

Шагал изтръпва удивен

Безсмъртието го възнася.

Отпечатано в сп. “Везни”, 1920,
№ 11; не е посочен преводач



Francesca Woodman

Из „Проза за Трансибирския експрес
        и малката французойка Жана“


[…]

Отдън сърцето ми сълзи, сълзи извират,
помисля ли, Любов, за моята любима;
дете е още тя, каквато я открих —
неопетнена, бледа — в някакъв бордей.

Дете е още тя — щастлива, тъжна, руса,
и нито се усмихва, ни някога ридае,
но в погледа й трепка — склониш ли се да пиеш —
сребриста лилия: о, цвете на поета!

Тъй сладка и безгласна, без упрек тих в очите,
трепери като лист щом вие приближите,
но върна ли се аз, отдето и да ида,
пристъпва тя, притваря очи и пак пристъпва.

Любима ми е тя, а другите жени
са само златни рокли и огнени вълни
от телеса огромни; не, моята любима
е бедна, свита, гола, безплътна е почти.

Тя е невинно цвете, премръзнала, самотна
сребриста лилия: о, цвете на поета,
листата й животът отрано осланил е,
сълзите ми напират, щом сетя се за нея.
 

Francesca Woodman

[…]

И тая нощ е като хилядите други нощи,
когато влакът плъзга се из тъмнината —
навън валят комети! —
и пак жената и мъжът — почти невръстни още —
забрава търсят в любовта.
 

Francesca Woodman

[…]

„Кажи ми, Блез, далече ли сме от Монмартър?“
Сърцето ми се къса, ах, сърцето ми се къса, ела при мен,
ще ти разкажа нещо,
ела в леглото ми,
ела в сърцето ми,
ще ти разкажа нещо…

Ела! Ела!

На остров Фиджи царства вечна пролет
и леност
и любовта опива двойките сред буйните треви
и пламенният сифилис под палмите бананови се скита.
Ела да тръгнем из изгубените острови на Пасифика — Маркизки
острови им викат, Феникс,
Борнео, Ява,
а Целебес подобен е на котка.

Не можем да отидем днес В Япония!
Ела да идем в Мексико!

Сега цъфтят магнолиите по Високите плата.
Лианите са буйните коси на слънцето.
Ще кажеш — четки и палитра на художник,
там багрите са оглушителни като сияйни гонгове,
Русо живял е там
и там е ослепил живота си.
Това е дивната страна на птиците,
на райски птици и на птици-лири,
тукани, присмехулници,
колибри, виещи гнезда в сърцата на черни лилии.
Ела!
И ще се любим сред величествените руини на ацтекски храм.
Ще бъдеш моя идол ти,
нашарен малко по детински идол, грозноват, но странен
и неповторим.
Ела, ела!

Ако пък искаш, можем и с аероплан да прелетим страната
с хилядите езера.
Там нощите са безконечно дълги
и пещерният наш прадядо ще изпадне в ужас, чуе ли мотора
Ще кацнем
и аз ще построя хангар за моя самолет от вкаменени кости
на мамути
и първобитното огнище ще топли нашата любов злочеста
край самовар
И ще се любим като тежи буржоа и на самия полюс.
Ела!

О, Жаничка, Жанет, Нинет, ни-ни, ни-на-ни-на,
Мими, ми-миличка, мо-моя кукличка,
мо-мое морковче,
мърморковче,
козичка моя кротка,
кокотка, котка,
кокошчица,
пера В Перу ли прала,
коко,
ку-ку!
Заспа.

Тя спи.

превод от френски: Кирил Кадийски

Francesca Woodman

Константин Павлов: ПРЕКРАСНОТО В ПОЕЗИЯТА или ЖЕРТВА НА ДЕКОРАТИВНИ РИБКИ

Francesca Woodman

                                                                            

Sophia Loren

Моите стихове никой не ги печати.
Никой не ги чете.
Те са опасни -
будят долни инстинкти,
развращават духа.
(Както казва онзи,
дето ще се появи на края.)
Особено са вредни за деца.
И възрастни.
Напуснаха ме всичките приятели.
Разлюбиха ме всичките момичета.
Една вдовица каза, че съм демоничен тип.

За да не бъда сам,
си купих три червени рибки.
В стъклен съд.
Хранех ги с водни бълхи
и им сменявах водата.

Веднъж
проскубаната котка на хазайката
успя да ме издебне
и задигна
най-палавата, най-красивата.

Останалите две се мятаха от ужас,
щом чуеха коварното животно.
Но аз ги пазех най-внимателно.
Останалите две се мятаха от ужас,
щом чуеха коварното животно.
Но аз ги пазех най-внимателно.

Една дъждовна вечер
от тъга,
от самота
и от не знам какво
реших да прочета на глас
написаното през деня стихотворение.

Сам себе си иронизирайки,
се поклоних пред рибките
и казах:
- Ще позволите ли да рецитирам стихове?

Francesca Woodman

Прочетох им едно цинично,
антиобществено стихотворение.
(Както казва онзи,
дето ще се появи на края.)

Когато ги погледнах пак,
лицето ми се вкамени от изненада -
цветът им беше станал сивочерен;
с огромни челюсти
и остри зъби
приличаха на мънички акули.

Не се докоснаха до водните бълхи,
които им насипах от пакета,
с презрение отминаха трохите хляб.

francesca woodman,portrait of a reputation,1977-1978, diaries woodman

Тогава грабнах котката,
проскубаната котка на хазайката,
и я захвърлих върху тях.
За миг, за два
нещастното животно бе разкъсано.

От този ден това им стана
любимата храна.

Jerome Liebling

Аз всяка вечер им четях
развратните си стихове
(както казва онзи,
дето ще се появи на края),
а те растяха
и се озверяваха.
Превърнаха се в истински акули.
Аквариумът трудно ги побираше,
а котките не ги задоволяваха.

Francesca Woodman

Нататък всичко се разви мълниеносно
и закономерно:
когато им четях най-страшната от моите поеми,
аквариумът изпращя
и се пропука.
Акулите изскочиха навън.
По-кротката разтвори челюстта си
и ме глътна.
А другата изяде гардероба,
където беше скрит един доносчик.

... третата изяде гардероба,
             където беше скрит един доносчик.
(бел. Б.Р.)

                                                                        

третата акула